.
Велик безродник, мислител, моралист Емил Чоран беше последният писател-легенда. Като отбягваше прожекторите и пренебрегваше почестите, той успя да съхрани своята загадъчност.
Дори не си правеше труда да коригира неточностите, които енциклопедиите и справочниците редовно допускаха по негов адрес.
Във Франция се превръща в един от най-известни представители на румънската диаспора, редом със скулптора Константин Бранкузи и дадаиста Тристан Цара.
Всички сълзи, които изтичат от Бога, са всъщност наши.
Дълг на самотния човек е да остане самотен.
Не можем да заобикаляме Битието чрез обяснения. Можем да го обичаме, мразим, обожаваме, да се плашим от него…
Всичко променя образа си, дори Слънцето. Всичко остарява, дори и нещастието…
Когато не можеш да спасиш душата си, се надяваш, че поне ще спасиш името си.
Човек забравя болката, но никога унижението.
Съществуването на човека – това е най-странната от всички авантюри, познати в природата. Тя е и най-кратката авантюра. Нейният край е неизбежен и лесно предвидим. Евентуалното ѝ продължение би било неприлично.
Съжаленията обикновено ни навяват меланхолия. Но все пак те не спират дишането. В съжалението ние усещаме и безвъзвратността на миналото, но бъдещето все пак остава открито пред нас.
Да мислиш означава да престанеш да благоговееш. Означава да се бунтуваш срещу тайнството, да провъзгласиш несъстоятелното…
Окото има ограничен периметър: то вижда само отвън. А светът вътре в сърцето е единственият път към подсъзнанието.
Окото може да уголемява, докато в сърцето всичко е голямо.
„Аз не правя разлика между сълзите и музиката“, писа Фридрих Ницше. Който не може да разбере това, сигурно не е преживял дори един истински миг с музиката. Не познавам нищо по-ценно на този свят от музиката на сълзите. Тръгнала от угризенията на Рая, самата тя ражда това угризение – сълзите!
Който успее да победи страха, може да се счита за безсмъртен.
Примирението пред смъртта е начин да се преодолее страха от нея. Без този страх няма смисъл да умреш. Сякаш смъртта съществува само заради него. Мъдростта, която се ражда в съгласие със смъртта, е нещо твърде неистинско, изкуствено.
Колкото повече напредваш във възрастта, толкова по-ясно си даваш сметка, че нищо не си научил и само потъваш в спомените си. Просто имитираш света, в който преди си живял. Не печелиш нищо и нищо не губиш. Това е една обратна еволюция. Така се ражда съмнението за един живот. Нашето същество имитира една първоначална визия.
Може ли да се сравни нещо на този свят с въздишката на ангела?
Светът се твори в безумие и всичко извън него е просто мираж…
Смъртта няма смисъл, освен при хора, обичащи страстно живота. Да умреш без да има с какво да се разделиш?! Да се оттеглиш, да се отречеш от живота, а също и от смъртта…
Има хора, които са готови да стилизират смъртта. За тях да умреш е въпрос на форма. Но смъртта е и материя. Затова не може да се умре елегантно като се заобиколи грозотата на смъртта.
Защо едрите и дебелите хора умират грозно? Може би защото, когато материята е в повече, смъртта си намира повече място, а страхът, като следва пропорциите на материята става по-голям.
Само богатите чувстват смъртта; бедните я очакват. Нитo един просяк не умира. Само богатите умират…
Шекспир и Достоевски ти оставят едно съжаление : че не си светец или престъпник. Двете форми на саморазрушението…
Всеки човек – от раждането си до смъртта – изкупва греха, че не е Бог. Затова животът за вярващите не е нищо друго освен непрекъсната религиозна криза, а за невярващите – драма.
Доста хора си задават въпроса дали живота има смисъл. Всъщност всичко се свежда до това дали животът е поносим. Проблемите изчезват, появяват се желанията…
Животът е абсурд. Узаконен абсурд. Позволен абсурд.
Скуката е най-елементарната форма за спиране на времето, докато екстазът е последната и най-сложната. Когато скучаем времето винаги спира.
Най-важното в живота е да умееш да скучаеш екзистенциално. Нещастието е в това, че почти всички хора остават на повърхността на… скуката. Изисква се повече стил, за да надживееш истинската омраза.
Човек свършва, превръща се в мъдрец, не когато престане да обича, а когато спре да мрази. Омразата ни съхранява. В нейния химически състав е скрито тайнството на живота. Омразата е най-силният стимулатор познат на човека. При това се понася най-добре от всеки организъм, дори и от най-изтощения.
Безброй са мерките на обществото срещу мизерията; и нито една срещу бедността. Така върви човечеството: шепа богаташи, малко просяци и милиони, милиони бедни.
Ако на света нямаше бедни хора, идеята за гражданството би била безсмислена – просто не би имало нужда от граждани и от общество. Анемията на бедняците храни държавата. Техните надежди са вените на обществото, а отчаянието им – кръвта на Историята.
Собствениците и просяците са паразитите на Вечната бедност.
Неведнъж изпитваш желание да умреш от глад и се питаш откъде идва у теб тази саморазрушителна страст. Искаш да се видиш унизен и изоставен, потъпкан и оплют от минувачите. Но себеподобните са тъй безпощадни към теб, че няма да ти позволят свободата да умреш от глад. Обществото може да те лиши от всичко, но не и от свободата да издъхнеш, когато сам ти пожелаеш…
Този, който не е по рождение щастлив, не може да познае щастието по друг начин, освен след преживени кризи на отчаяние. След тази „агония на сърцето“ често настъпва еуфория, надминаваща и най-розовите ни сънища. Страх ме е от прекаленото щастие, способно да смути непривикналата ми душа…
Напрягаш се толкова – защо? За да си останеш същия, какъвто си бил и преди това…
Можеш да се гордееш с това, което си направил, но трябва да бъдеш много по-горд заради онова, което не си направил.
За да съзреш същественото не е необходимо да работиш или въобще да вършиш нещо. Трябва да стоиш със скръстени ръце поне един ден и да дремеш…
Не големите и шумни страдания бележат съдбата ни, а глухите и потиснатите – онези, от всеки ден. Те ни свързват с Времето.
Не е унизен, онзи който се мрази…
Ако можехме да видим през очите на другите, сигурно бихме изчезнали веднага от този свят.
Противоотрова за скуката е страхът. Но лекарството трябва да бъде по-силно от болката.
Мисията ми е да страдам за всички, които страдат без да го знаят. Трябва да платя за тях, да изкупя тяхната вина, а те да не разберат колко са нещастни.
из „Сълзи и светци“
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
