.

„Единения“ е сборник с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю. Публикуван е за първи път през 1939 г. в Алжир. Останала почти незабелязана приживе на автора, днес творбата е смятана за едно от върховните му постижения.

В „Единения“ Камю поставя основите на философската си мисъл и на художествения си стил. Творбата грее с диониевски план, ницшеанска енергия, овладяна поетичност и литературна точност.

Тя е безмълвният възглас на един млад автор, който от рано проявява целия размах на таланта си, непреходен, като неугасващото слънце.

„Единения“ е сборник с четири есета-импресии от ранното творчество на нобелиста Албер Камю. Публикуван е за първи път през 1939 г. в Алжир.

Останала почти незабелязана приживе на автора, днес творбата е смятана за едно от върховните му постижения.

В България, благодарение на издателство Фама.

Мълчанията не са всичките еднакви – зависи дали са породени от мрака или от слънцето.

Няма истина, която да не носи в себе си своята горчилка. Нима тогава е странно, че никога не обичам лика на тази земя повече, отколкото сред най-големите й бедняци?

Смисълът на думата величие е правото да обичаш без мяра. Една-едничка любов съществува на света. Да прегърнеш женско тяло, означава също и да задържиш в обятията си странната радост, която се спуска от небето към морето.

Не е речено, че щастието непременно е неотделимо от оптимизма. То е свърано с любовта – което изобщо не е същото.

Ето това движение на махало трябва да разгледаме: безподобен миг, в който духовността отхвърля морала, щастието се ражда от липсата на надежда, умът намира своя смисъл в тялото. Ако е вярно, че всяка истина носи в себе си своята горчилка, е също тъй вярно, че всяко отрицание съдържа разцвет от утвърждения. И този химн на безнадеждната любов, който се ражда от съзерцанието, може да бъде и най-успешното правило за действие. Излизайки от гроба, възкръсналия Христос няма поглед на човек. На лицето му не е изписано никакво щастие – само величе, яростно и бездушно, което не мога да се възпра да не приема като решимост да живее. Защото мъдрецът, както и идиотът, се изразява пестеливо. Това завръщане ме възторгва.

Всяко красиво създание изпитва естествена горделивост от красотата си, а днешният свят оставя своята горделивост да струи отвсякъде. Защо пред него да отричам радостта от живота? Не е срамно да бъдеш щастлив. Ала днес цар е глупакът – наричам „глупак” онзи, който се бои от насладата.

Има народи, родени за гордост и живот. Онези, които имат странно призвание към скуката. Пак у тях е най-силно отвращението от смъртта.

Да усетиш връзката си със земята, обичта на неколцина, да знаеш, че винаги има място, където сърцето ти ще намери съзвучие – ето вече множество сигурни неща за един-едничък човешки живот. Но това несъмнено не е достатъчно.

Не намирам смисъл в щастието на ангелите. Знам само, че небето ще пребъде по-дълго от мен. А какво бих назовал вечност, ако не онова, което ще продължи след смъртта ми? Това не е проява на снизходителност към човешката твар и нейния жребий. Другаде е въпросът. Невинаги е лесно да си човек, още по-малко – чист човек. Но да бъдеш чист, означава да си възвърнеш родината на душата, където става осезаемо единосъщието със света, а тласъците на кръвта се сливат с бурните тръпки на слънцето в два подиробед.

Тялото е в неведение относно надеждата. То познава само туптежа на своята кръв. Защо да се терзае онзи, който не очаква утрешния ден? Невъзмутимостта и величието на човека без надежда, вечното настояще – именно това съобразителните теолози са нарекли „ад”. А адът, както е всеизвестно, представя страдащата плът.

Ум без бог, който го увенчава, търси бог, който го отрича.

Пътят от красотата към безсмъртието е лъкатушен, но сигурен. Обгърнат от красотата, умът се храни с небитие.

Всичко, превъзнасящо живота, увеличава неговата абсурдност.