.
Беше поласкан, но дълбоко в себе си и гневен.
Всички го поздравяваха енергично след последната му реч. Имаше толкова много хора, които не познаваше, а те познаваха него. Има една особена тъга в това да бъдеш така разпознаваем, а да си на място, където не можеш да наречеш никого свой близък.
Често, когато чарът ти е съчетан с ерудиция, при силната способност да носиш новото и да си дълбоко в себе си скромен и срамежлив оставаш сам.
Нямаш сили да отидеш и да се пребориш с една-единствена несъвършена жена.
Не се страхуваш, че ще откриеш колко е глупава, съзнавайки, че можеш добре да прецениш качествата у другите – за минута или две. Не може да се нарече страх, а по-скоро трезва преценка – простите неща са най-трудни.
Беше обречен да има всичко без баналното и сиво ежедневие. Не че не се бореше със сметки, задължения и неприятни срещи.
Попадаше и на досадни и празноглави особи, които се мъчеха да го направят свой приятел. Често седеше и пушеше в някое кафене.
Поръчваше си прясно изцеден сок от портокал и кафе. Кафето му беше сладко, а сокът – леко кисел.
Понякога по време на тези така лични разходки се опитваше дори да напише нещо. Случайните му събеседници винаги забелязваха тефтера и химикалката, които оставяше уважително встрани от себе си.
Усещането, че откъсваш някого от самия него, едва ли имаше по-ярка проява, след като си оставил писанията си, за да подариш минута или две на непознат.
Непознатите винаги му бяха много благодарни. Оставаха с приятното чувство, че самите те са вдъхновение, и с усмивка на уста го оставяха в неговия собствен свят.
Имаше и случаи, в които някоя непозната му се струваше, че ще бъде негово вдъхновение. Опитваше се да си представи съвместния си живот с нея. Всичките хубави и нежни мигове.
С досадата от познатото – семейните събирания, раждането на дете, завършването на училище, колежа, болницата, сватбата и погребението.
Чудеше се понякога откъде е този цинизъм.
Някой го потупа по рамото. Обърна се. Беше един от редакторите на нашумяло списание. Изрази почитанията си. Заяви, че ще очаква с нетърпение следващата му статия, и не скри страха си това да не е отново в края на месеца. Той се усмихна.
Беше твърде сдържан в изказа си. Ангажира се да не забрави. Последва весело ръкостискане и един виц за завършек на срещата.
Седна и се загледа отново към улицата. Толкова студено, бяло, снежно и някак приказно изглеждаше всичко наоколо.
Неизлечимият му романтизъм, който не граничеше със сантименталност, се разви в миговете, когато виждаше как баща му въпреки болестта даряваше любимата си с най-топлите прегръдки и нежен глас. Нещастието и бедата не бяха неговите стимули. Той се подчиняваше на мига и хранеше душата на детето си с упование, вяра, честност и много сили.
Да си силен не винаги беше добродетел. Силата щеше да го лиши от нея. Тя щеше да е далече и близо, а той – винаги щеше да е нейна сянка.
Беше забравил, че има среща с Лизи. Една от най-добрите му приятелки. Споделяше є през годините всички свои прегрешения, а тя винаги му отвръщаше, че не може да съди за него по действията му. Имала мисия – да пречиства душата му.
Той винаги се зареждаше при срещите си с нея.
Напоследък не се виждаха често. Тя беше приела в живота си един младеж, когото той не одобряваше, но понасяше достойно. Чудеше се колко ли ще издържат заедно.
Затвори тефтера и прибра писалката си. Лизи никога не закъсняваше за срещите си с него. Знаеше колко много държи той на точността. Понякога се шегуваше с него, че няма да се ожени, защото не може да прощава и да закъснява.
Зададе се по улицата. Беше хубава. Никой не вярваше, че имат прекрасно и здравословно приятелство. Един приятел дори го обвини, че е мазохист, след като не е спал още с нея. Никога не чувстваше напрежение, когато я виждаше.
Пристигаше и сядаше, сякаш е отсъствала от живота му минути. Прегръщаше го и му даваше негласно думата – с очи. Той се усмихваше на свой ред и дълго я притискаше в прегръдката си. За околните това беше интимна среща.
Да, до голяма степен беше интимна. Когато се виждаха, те си говореха не за обществените му успехи, а за сърдечните им трепети и тревоги.
Дълго се смееха, когато отново споделяше с нея, че го подозират в предателство, че може би харесва мъже, и т.н.
Обичаха да хапват обилно и да се разделят, без да се разбират кога и как ще се видят пак. Нямаха нужда от друго. Светът и без това щеше да си остане същият и след тях. Защо да го обсъждат и да губят време?
Остави я да си тръгне, старателно завита в шала си. Отиде си. Улицата пустееше. Обърна се няколко пъти, за да види дали се вижда силуетът й. Забърза.
Беше много студено и не добре осветено по улицата. Влезе във входа. Там също се усещаше леденият дъх на зимата. Качи се по стълбите. Отключи. Закачи палтото и шапката си на закачалката във вестибюла. Отиде и запали камината. Отложи преобличането за по-късно.
Пусна телевизора. След малко го изгаси. Загледа се през прозореца. Не се виждаше нищо. Огледа се. Беше сам. Не беше самотен. Беше приятно изморен.
Утре го чакаше поредното интервю, което Лизи със сигурност нямаше да гледа. Тя никога не гледаше телевизия. Имаше всичко без най-баналното!