.
ВЪЛЧИЦАТА ДО ВЪЛК ЩЕ ТИЧА
Така е, мили мой. Така е –
вълчицата до вълк ще тича.
Не може с куче да играе,
то бави я, не ù прилича.
Да бяга с него не е лесно,
свободно, лае неспокойно,
ръмжи и хапе твърде често,
завързано скимти покорно.
В природата не стават грешки,
инстинктът определя чувства.
Вълчица – с куче, ще е смешно
и воят ù ще е напусто –
щом кръглата луна повика
страстта ù, мами я простора,
а силно я души каишка…
Затвор тогава става двора.
Сега ме остави на мира,
съдбите ни не се пресичат.
Нагонът сходните събира –
вълчицата до вълк ще тича.
БЕЗНАДЕЖДНО
Защо се подиграваш на глупака,
в ирония дали ще види смисъл?
Търпение ти трябва и го чакай
да блесне пак с поредната си мисъл.
Не бързай да му казваш, че е глупав,
настъпван по мазола, той избухва.
В гнева си може даже да те ступа,
защо ти е войната, не си струва.
Все някой ще му каже, че е личност,
объркан, ще се хване във капана.
Повярвал, аз съм прав и съм обичан,
едва ли ще помисли за измама.
Над другите надут ще е, отличник,
подобните му ще му ръкопляскат.
Събрани ще са още по-комични,
заровили главите си във пясък.
Лишен от острота на сетивата,
за малко обич винаги ще лази.
Не чакай да затвори си устата –
достойнство глупостта не пази.
ИМА НЕЩО, КОЕТО МЕ ПАЗИ
Има нещо, което ме пази,
щом успявах да дишам напук
на човешката силна омраза,
но не вадих душата с памук,
а роптаех и лесно се дразнех
от превзетия менторски тон,
от интриги, довели до дрязги,
лицемерие скрито с поклон.
Не търпях и гневях се от подлост
на завистник, върлуващ навред,
който спъваше, удряше лошо,
за да мине наперен отпред.
Но забравил се в лесна сполука,
в неочакван прекрасен момент,
се объркваше, сгазваше лука,
и изгубваше своя късмет.
И тогава денят беше празник –
справедливост редеше света
и изглеждаше чуден, напразно,
пообъркваше пак се реда,
щом наглецът, зад мене пролазил,
ме халосваше подло в гърба,
но аз знаех, че нещо ме пази –
твърдоглавата моя съдба.
