.

В книгата „12 правила за живота“ прочутият психолог Джордан Б. Питърсън отговаря на най-сложните въпроси на мирозданието, като виртуозно преплита есенцията на хилядолетната човешка мъдрост, изумителните открития на авангардната наука и посланията на великата литература и философията.

И в същото време разбива много от стереотипите на съвременното мислене.

Хората са склонни да си избират неподходящи приятели и по една особена причина – защото искат да спасят някого. Въпреки че е по-типичен за младите хора, този импулс се среща и при по-възрастните, които са прекалено добри или прекалено наивни, или които доброволно си затварят очите.

Някои ще възразят: „Прекрасно е да виждаш най-доброто у хората. А желанието да помогнеш е най-висшата добродетел”. Но не всеки неудачник е жертва и не всеки паднал на дъното иска да се изправи /разбира се, има и такива, които не само искат, но и успяват/.

Много често хората са склонни да приемат и дори да преувеличават собственото си страдание /и това на другите/, за да могат да го размахват като доказателство за неспаведливостта на живота.

Сред най-угнетените има немалко тирани, макар че заради ниския си статус мнозина от тях са просто подражатели на тирани. В конкретен момент това може да е най-лесният път, но в дългосрочен план е истински ад.

Представете си един човек, който не се справя с живота. Той се нуждае от помощ. Възможно е дори да желае да му се помогне. Само че не е толкова лесно да се направи разлика между някой, който действително се нуждае от помощ и желае да я получи, и някой, който само се възползва от чуждата отзивчивост.

Тази разлика е трудно доловима дори за човека, който иска да получи помощ /и вероятно ще експлоатира притеклия му се на помощ/. Този, който непрекъснато полага усилия и непрекъснато се проваля, като след всеки пореден провал получава съчувствие, много често се оказва от онзи тип хора, които искат да им повярват, че наистина се стараят.

Когато не се дължи на наивитет, поривът да спасиш някого често се подхранва от суета и нарцисизъм.

Вероятно ще възразите: Но нали самият Исус е подавал ръка на бирници и проститутки. Как смея да съдя за мотивите им онези, които се опитват да помагат?

Исус обаче е архетипният образ на идеалния човек. А вие сте най-обикновени хора. В желанието си да измъкнете някого от блатото, той може да затъне още повече и освен това да повлече и вас.

Да вземем за пример един ръководител, който отговаря за изключителен екип от служители, като всеки от тях се стреми към постигането на някаква колективна цел – те са посветени на работата си, пълни с идеи, блестящи и сплотени.

Ръководителят на този екип обаче е натоварен със задачата да отговаря за още един човек, който не е част от екипа и който показва слаби резултати. В порив на вдъхновение добронамереният мениджър решава да премести проблемния служител в своя блестящ екип, като се надява, че примерът на другите ще го накара да се стегне.

Как мислите, какво се случва? Психологическата литература има ясно мнение по този въпрос. Дали некадърният натрапник веднага се взема в ръце, за да даде най-доброто от себе си? Не. Вместо това целият екип започва да затъва.

Новодошлият продължава да се държи цинично, арогантно и невротично. Той се оплаква. Скатава се. Пропуска важни съвещания. Некачествената му работа причинява забавяне и трябва да бъде свършена отново от другите.

Въпреки това на некадърника продължава да се плаща както на колегите му от екипа. Те се трудят съвестно и започват да се чувстват излъгани. „Защо трябва аз да се скъсвам от работа, за да завърша този проект – мисли си всеки от тях, – когато новият колега не си помръдва и малкия пръст?”

Същото нещо се случва и когато някой добронамерен училищен съветник решава да премести проблемен тийнейджър в група от сравнително възпитани деца. Превес взема лошото, а не доброто поведение. Пътят надолу е много по-лесен от този нагоре.

Може би спасявате някого, защото сте силен, благороден и доброжелателен човек, който се стреми да постъпва правилно. Възможно е обаче (и доста по-вероятно) да желаете да блеснете с неизчерпаемите си запаси от състрадание и великодушие.

Може да го правите също, за да убедите самия себе си, че силата на характера ви не е страничен ефект на късмета, който сте извадили по рождение. Или просто защото е много по-лесно да изглеждате благонадеждни на фона на някой, който е напълно безотговорен.

Ако например ти си невъздържан алкохолик, тогава моят навик да си пийвам с приятели ще изглежда като нещо безобидно.

С дългите сериозни разговори, които водим за твоя разпадащ се брак, ти убеждаваш себе си, че наистина се стараеш, а аз убеждавам себе си, че ти помагам с каквото мога. Изглежда така, сякаш и двамата полагаме усилие. Сякаш постигаме нещо. Но истинското развите изисква много повече и от теб, и от мен.

Можете ли да сте сигурни, че човекът, който умолява да бъде спасен, не е приел своето нарастващо и безсмислено страдание, защото така е по-лесно, отколкото да се нагърби с истинска отговорност? Не поощрявате ли една заблуда? Възможно ли е презрението ви да се окаже по-благотворно от съжалението?

А може би нямате намерение, искрено или неискрено, да спасявате когото и да било. Общувате с неподходящи за вас хора не защото някой има полза от това, а защото така е по-лесно. И вие го знаете. Знаят го и приятелите ви.

Свързва ви едно негласно споразумение: избрали сте нихилизма, провала и онзи вид страдание, който е напълно безсмислен.

Заради настоящето сте готови да пожертвате бъдещето. Но за тези неща не се говори.

Никой от вас не е изричал: „Хайде да поемем по най-лесния път. Да живеем за мига, каквото и да ни предложи. И нека се разберем, никакво натякване. Така е по-лесно да забравим в какво се се забъркали.”

Не споменавате и дума за това. Но всеки от вас е наясно как стоят нещата.

Преди да решите да помагате на някого, поинтересувайте сe защо този човек е в беда.

Неразумно е да приемате, че той или тя е невинна жертва на несправедливите обстоятелства. Това е най-невероятното, а не най-правдоподобното обяснение.

И клиничният, и житейският ми опит показват, че нещата никога не са толкова прости.

Освен това, ако се хванете на въдицата, че всички беди са се случили от само себе си и жертвата не носи никаква отговорност за положението си, значи да отречете, че този човек е имал някакво влияние върху миналото си /и оттам – върху настоящето и бъдещето/. По този начин вие го лишавате от всякава власт върху живота.

Много по-вероятно е един човек да се откаже от пътя нагоре просто защото е прекалено стръмен.

Може би това е и вашата спонтанна рекация, когато се окажете в трудна ситуация. Не мога да се справя, казвате си тогава. Може би наистина е така.

Може би нямате сили да направите следващата крачка. Замислете се обаче: провалът е нещо, което всеки може да разбере. Никой не се нуждае от обяснение за неговото съществуване. По същия начин никой не се нуждае от обяснение за страха, омразата, зависимостта, ceксyалната безразборност, предателството и лъжата.

Същестуването на порока и човешката склонност към него със сигурност не се нуждаят от обяснение. С пороците е лесно. С провала също. По-лесно е да се откажеш от бремето на проблемите. По-лесно е да оставиш днешната работа за утре и да удавиш тревогата за предстоящите месеци и години в евтини удоволствия сега.

Как мога да знам, че страданието ти не е просто търсене на внимание и домогване до моите ресурси, за да можеш най-ненадейно да предотвратиш неизбежното? А може би вече не те е грижа за предстоящата катастрафа, но все още не искаш да го признаеш.

Може би помощта ми няма (и не може) да поправи нищо, а просто ще отложи момента, в който ще трябва да се изправиш пред прекалено ужасното лично осъзнаване.

Или може би твоето нещастие трябва да се превърне в мое нещастие, така че аз също да се проваля и пропастта между нас, която усещаш толкова болезнено, да намалее, докато въпреки всичко продължаваш да деградираш и пропадаш.

Как мога да съм сигурен, че няма да започнеш тази игра? Как мога да съм сигурен, че самият аз не се преструвам на отговорен и само се правя, че ти „помагам”, за да не се налага аз да се заема с нещо наистина трудно – и наистина възможно?

Може би твоето нещастие е оръжието, което размахваш в омразата си към онези, които продължават да вървят нагоре, докато ти само чакаш и продължаваш да затъваш.

Може би искаш да покажеш, че светът е несправедлив и че нещастието ти е доказателство именно за това, а не за твоите грехове, за твоята посредственост и за съзнателния отказ да се бориш и да живееш.

Може би си твърдо решен да продължиш да страдаш заради провала си. Може би това е твоето отмъщение към Битието. И как да ти бъда приятел при това положение? Как бих могъл?

Успехът – това е мистерията. Добродетелта – това е, което е необяснимо.

А за да се провалиш, е достатъчно да развиеш няколко лоши навика и да чакаш „да дойде твоя час”. И ако развиваш лошите навици и чакаш този момент достатъчно дълго, провалът е факт.

Това, което си можел да станеш, вече е изгубено, а това, което си можел да избегнеш, сега е реалност. Всичко на този свят се разпада от само себе си, но греховете на човека ускоряват неговия упадък. И тогава идва потопът.

Не казвам, че няма надежда за спасение. Но да извадиш един човек от пропастта, е много по-трудно, отколкото да го повдигнеш от канавката. А някои пропасти са наистина дълбоки. И от тялото, което лежи на дъното, не е останало много.

Преди да ти предложа помощта си, може би трябва да почакам, докато сам пожелаеш да я получиш. Карл Роджърс, прочут представител на хуманистичната психология, смята, че е невъзможно да се изгради терапевтична връзка, ако човекът, който търси помощ, не желае да се развива.

Роджърс вярва, че е невъзможно да убедиш някого да се промени към по-добро. Желанието на клиента да се развива е задължително условие за успеха на терапията. Имал съм клиенти, изпратени при мен с решение на съда. Те не желаеха моята помощ. Търсеха я по принуда. Нищо не излезе от това. Беше инстински фарс.

Ако въпреки всичко остана в нездравословни отношения с теб, това най-вероятно означава, че съм нерешителен и нямам волята да си тръгна, а също и че не искам да го призная дори пред себе си. Така аз ще продължа да ти помагам, като ще се утешавам с безсмислената си саможертва.

„Такова себеотрицание, такава готовност да помогнеш на някой друг – ще си мисля аз – може да означава само едно: че съм много добър човек.” Нищо подобно. В действителност това е поведението на човек, който само се опитва да изглежда добър и си въобразява, че разрешава някакъв много важен проблем, вместо да се заеме с нещо реално и да бъде наистина добър.

Вероятно най-правилното решение в такъв случай ще бъде да си тръгна от тези отношения, а след това да се взема в ръце и от този момент да помагам на другите чрез личния си пример.

Може би е излишно да се споменава, но все пак: всичко казано дотук не бива да се използва като оправдание, за да обръщаме гръб на хората в истинска нужда и с чиста съвест да преследваме своите ограничени, егоистични амбиции.