.

„Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“

Житието и битието на Бенковски е свидетелство за това как сигурният и охолен живот не винаги носи удовлетворение и може да бъде изоставен в името на един висш, макар и не винаги разбиран от всички идеал.

На 22-годишна възраст Гаврил Хлътев, каквото е рожденото му име, вече е известен абаджия, търгуващ из различни краища на Османската империя. Говори свободно турски, гръцки, италиански, полски, румънски, арабски, персийски.

В продължение на десет години живее извън българските земи – в Анадола, Цариград, Измир, Александрия и други градове. Очевидно търговията му се е отдавала много, тъй като често се е случвало изведнъж да спечели много пари, които не след дълго обаче вече били изхарчени.

Иван Хаджийски пише за този период от неговия живот:

„Той бе успял да види величието и нищетата на живота, да разбере по-тънко силите и пружините, които движат отделните хора и масите. И това негово дълбоко знание на живота и хората личи във всичките му действия.“

Цяла година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул.

Всичко радикално се променя, когато посещава Букурещ, запознава се със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело.

В разгара на Априлското въстание хиляди смели българи се изправят срещу тиранията на Османската империя. Слабо въоръжени, но изпълнени с вяра, те се обединяват около фигурите на своите апостоли.

Особено показателно за важността на тяхната роля е случващото се в Четвърти революционен окръг, обхващащ градовете Панагюрище, Клисура, Копривщица, Карлово, селата Мечка, Поибрене, Баня и др.

Начело на тамошните бунтовници застава една от най-героични фигури на въстанието – Георги Бенковски.

Георги Бенковски се проявява като човек на действието, не на думите, твърд и решителен, умеещ да води и да увлича хората след себе си, силно вярващ в идеала на свободата.

Захарий Стоянов разказва, че той бил приет „по милост“ за помощник на Панайот Волов. Според разказ на Заимов за приемането му повлиява една случка: румънски шпионин нахлува в стаята, където заседава комитета; докато смутените апостоли се чудят какво да предприемат, Бенковски става, удря шамар на шпионина и с думите, че първо се чука на вратата, го изхвърля от стаята.

Проявеният от него кураж и решителност правят голямо впечатление на присъстващите и те го избират за помощник на Волов, който по-късно му отстъпва и ролята на главен апостол, впечатлен от изключителните му организаторски способности при събирането на все повече въстаници под знамената.

Когато Априлското въстание избухва преждевременно на 20 април, Панагюрският революционен окръг е най-добре подготвеният и дава най-силен отпор на османците.

В самия ход на въстаническите действия Бенковски се проявява като смел пълководец. След получаването на Кървавото писмо на Каблешков от въстанала Копривщица, той веднага вдига и Панагюрище на оръжие.

Сформира прочутата Хвърковата чета, с която обикаля близките села, за да ги вдигне на бунт.

След погрома на въстанието, Бенковски се отправя към Златишко, но скоро четата е разпусната. Заедно с малка група другари главният апостол се озовава в Тетевенския балкан, където е предаден от овчаря дядо Въльо.

Така на 12 май 1876 г. (24 май нов стил) при преминаването на мостче над река Костина Георги Бенковски намира своята смърт от ръката на врага.

По този начин си отива един от най-енергичните дейци на националноосвободителното движение, а за славния му подвиг разказва патриарха на българската литература Иван Вазов:

БЕНКОВСКИ

Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх прати;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти — легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната воля, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и пршни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и с крака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бълзо изчезва; Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
тоя държи, не охка, тоя е само блед,
и гледа на изток, и води ги смело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял рояк
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастья, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.

Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска — смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
„Предай се, разбойник!“ — извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.

Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!

И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще викнат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„Бенковски!“ продума и тихо умря.
1881

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: В бурите на любовта и революцията – ГЕОРГИ РАКОВСКИ