.

/не само за деца/

Ако не четете този текст, той не съществува. И това е първото чудо на четенето. Всяка книга, която стои затворена в библиотеката, е като онова спящо царство от приказката. Ако отвориш книгата и зачетеш малко, царството оживява. Има някаква магия, която се получава от срещата на поглед и буква. От тази целувка между окото и написаното чудото се случва. Първото, което искам да ти кажа лично и тихо е, че имаш да събуждаш толкова много книги от съня им. Приеми го така, между нас казано, като малък подвиг. Ти си тази, която събужда книги. Ти си този, който събужда книги. А събуждащият книги събужда светове.

Винаги е по-приятно и по-сигурно да съществуват много светове едновременно и човек да може да влиза от един в друг, както влиза от една стая в друга. Да прескача от света на реалността в този на фантазията, от българския – в чужди светове, от света на другите да се връща в своя свят, а от него да се гмурне в карнавала на изкуството. Ако те подгонят на живот и смърт в единия свят, хвърляш се веднага в другия и си спасен. Ако и там стане напечено, правиш крачка през огледало, стена или корица на книга и се озоваваш на една прекрасна малка планета, да речем, с един малък принц и роза. И това е едно от първите неща, които можем да си кажем шепнешком, както се казват важни неща. Ние не живеем само в един свят. Много хора обаче не знаят това. Или по-скоро са го забравили. На мен лично ми се струва обидно и глупаво да живея само в един свят, само на едно място и в едно време. Естествено, че искам малко да пиратствам около Острова на съкровищата, после да се включа в експедицията на Колумб, която току-що открива Америка. Сетне да отскоча в българския XIX век и да препускам с хвърковатата чета на Бенковски, да чуя как ще гръмне черешовото топче.

После да включа на задна скорост и да се върна в Римската империя, да се престраша и да сляза в Колизеума, да се бия като гладиатор и ако видя, че става страшно, мечът на другия е опрял до гърлото ми, а императорът застрашително свежда палец надолу, което значи, че няма да ме пощади, мигом да река: „О, извинявайте, аз съм от друга книга, от друг свят съм аз“… И да тупна в чудната лятна нощ на разказа „Косачи“, да се примъкна до огъня и да слушам как сладко приказва Благолажа.

Книгите ни учат на още едно чудо, на чудото да се учудваме. Те се грижат много внимателно за това чувство. Не е случайно, дето двете думи – „чудо“ и „учудване“ – имат общ корен. Като спрем да се учудваме, и чудото изчезва. Преди известен брой години, е, не чак толкова много, прочетох приказките на Андерсен. Бях твърде малък, колкото малката Ида.

Няколко нощи нарочно се правех на заспал, за да изненадам точно в полунощ играчките си – вече знаех, че оживяват. Светвах лампата и с крайчеца на окото няколко пъти успявах да ги хвана как в последния момент за стотна от секундата замръзват по местата си. И сега, години по-късно, Андерсен има силата да ме утешава, да оживява света, когато помръкне, така както славеят с песента си връща към живота китайския император.

А когато открих „Малкият принц“, чудото се повтори по друг начин. Започнах да разбирам, че всичко около нас се опитва да ни каже нещо и че „най-важното е невидимо за очите ни“. Розата, която растеше в двора на баба ми, не беше обикновена роза, а живо същество, в което можеш да се влюбиш, да се тревожиш за нея, да й говориш. Ако вече сте прочели тази книга, ще го разберете. Между нас казано, това е първата книга за любовта, която прочетох. Възрастните си мислят, че на 10-12 години изобщо не можеш да се влюбиш. Пълна глупост, знам го от собствен опит, и вие го знаете. Казвам го, пак шепнешком: когато си влюбен, книгите помагат. Аха, виждам, че вече търсиш къде е „Малкият принц“. Правилно. Вие, които оставате на тази страница с мен, печелите още две тайни.

Едната е, че не просто можем да прекосяваме различни светове според книгите, в които влизаме, а самите ние сме различни светове. Май не е много ясно. Добре, искам да кажа, че никога не сме едни и същи, иначе би било адски скучно, нали? И освен това се променяме според книгите, които четем. Сигурен съм, че човек, който е прочел „Серафим“ на Йордан Йовков или „Щастливият принц“ на Оскар Уайлд, вече е поне с едно троха по-добър.

И другата тайна, нека също си остане между нас, е, че четящият човек е красив. Огледай се около себе си, винаги си личи кой чете и кой –не. Има една особена замаяност, очите на четящия стават по-различни, по-излъчващи. Направо се разхубавяваш. И другите те гледат по-различно. Хайде сега, като минаваш пред огледалото, хвърли едно око, небрежно, между другото. Как е, а?

Аз съм дотук. Чак ти завиждам, че имаш да събуждаш толкова книги и толкова светове. Давай, сего си ти. На твоите четящи очи и разлистващи пръсти се надяват всички истории.

Из „Невидимите кризи“