.
Всеки път, когато видиш лицето си, ти изпитваш странното чувство, че то е нещото, което неотделимо носиш отпред на себе си, нещото, което природата ти е окачила, за да се отличаваш от другите.
Знаеш, че за всеки, който те вижда, ти си това, което е твоето лице, макар самият ти да си убеден, че между теб и лицето ти има огромна, почти непреодолима разлика.
Господи, каква нечовешка заблуда е това лице и неговата бездарна и нахална способност да те представлява.
Колко пъти, когато си могъл да го наблюдаваш съсредоточено, си разбирал, че то ти е по-чуждо от лицата на другите, колко пъти си си казвал, че не би желал да имаш нищо общо с човек, който притежава подобно лице.
Не! Грешка! Точно обратното – с лице, което притежава подобен човек. Трябва да признаеш, че не веднъж си притежаван от лицето си. И може би затова така често неговото присъствие те измъчва, дразни те.
Колко пъти не можеш да понасяш чертите му, изразите му, гримасите му, които заблуждават всекиго, че са твоите черти, изрази и гримаси.
Не става въпрос за красиви или грозни форми, а само за грозното усещане, че това не си ти.
Когато видиш лицето си между лицата на другите, ти се смущаваш именно от това, че то е твоето лице.
С удивление отбелязваш, че то ти изглежда по-непознато от другите лица, че то стои и хладнокръвно демонстрира твоята независимост от теб, отказва да следва мислите и чувствата ти или пък те пародира по такъв подъл и жесток начин, че ти идва да го закриеш с две ръце или да му нахлузиш някаква маска, която да стане лице на твоето лице.
Друг път то флиртува с теб, ласкае те, предлага ти искреност и почтеност в своята длъжност да те представлява, иска да се приближи към тебе, а ти не можеш да понасяш неговата близост тъкмо защото ти е чуждо.
Колко пъти си мислил, че не си се родил със собственото си лице, че сегашното ти лице е било предназначено за някой друг. И е станала грешка.
Друг път си казваш, че някога, в самото начало, може би то е било твое, но по-късно се е променило, както с времето се променя всяка фасада. Наистина за теб то е само натрапена от външен архитект фасада.
Вие сте си толкова чужди, че ти изпитваш огромно облекчение, когато можеш да се разминеш със собственото си лице или когато в някакъв непрогледен мрак неговото присъствие престане да те дразни.
Ти изпитваш облекчение, че можеш да го удавиш в мрак и да останеш сам в тъмнината.
Всичко идва от това, че твоето лице не отразява твоята представа за теб.
Има времена, когато този конфликт се превръща в болезнена драма.
Ти искаш, ти търсиш, ти молиш да имаш своето лице. И най-вече ти е тежко, защото си убеден, че другите са се родили и живеят със собствените си лица, тоест, че лицата им са това, което те са.
И от тук идва страстният ти стремеж да си измислиш друго лице и да го накара да застане на мястото на онова, което носиш отпреде си.
Ти искаш сам да създадеш лицето си, сам да го моделираш, като съединиш неговите черти с твоите черти, за да добие от онзи вид, който ти мислиш, че е твоята същност.
Ти започваш, опитваш, напрягаш въображението си, търсиш лицето, което да се усмихва с твоята усмивка, което да се гневи с твоя гняв и да изразява точно онова, което е твой вътрешен израз.
Уви, колкото и да се насилваш, каквито и образци да викаш на помощ, стигаш до един и същ неизменен резултат – измисляш пак лицето, от което искаш да се отречеш.
Може би, защото всяко лице е собственият и тъй нужен чужденец.
из „До моя съвременник“