.
Болестта не само си има история, но и разказва история.
Всяко заболяване е кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността.
Гледано от чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата.
Но по-вярно е да се каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на съществуването ни.
Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения.
И обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата.
Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като самостоятелни индивиди.
През 1998 година „Американското списание за превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници.
Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести.
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че изобщо не се очертават.
Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години.
Можем да се справим, само ако знаем как.
Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в отношенията си с тях.
Границите и автономията са от съществено значение за здравето.
Живеем живота си чрез нашите тела.
Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което умовете и устите ни не смеят.
Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център.
