.
Жерар Депардийо не зачита правилата. Слуша единствено вътрешния си глас, който определя пътя, начина на живот и възгледите му.
Преди няколко дни в последния си филм трябваше да снимам сцена на гробището в Буживал. Видях гроба на Гийом /Гийом Депардийо, първият син на Жерар, умира през 2008 г. от вирусна пневмония/, където той вече не лежи, защото майка му го взе.
Прахът му е на камината й в една урна, върху която са поставени очилата му, а до камината е креслото му. Там се подмята и един стар брой на „Либерасион”, събиращ прах.
Ето как човек трупа гадни спомени. Спомените не трябва да се окачват по стените, трябва да се съхраняват в главата.
Това си е решение на Елизабет и Жули, не е страшно, не ги съдя. Когато влизам там и виждам тези предмети, винаги казвам: „Здравей, Гийом…” – и толкова.
Много често след смъртта на родителите ми, Лилет и Деде, се обаждах на сестра си Елен и й разказвах: „Да знаеш, онази вечер се свързах с Лилет, хубаво си поговорихме”. „Ти си луд, тя е мъртва! Не говори така!” „Как? Какво означава „тя е мъртва”? Тя може да ми говори. Това, че е мъртва, не е причина да не си говорим.” Наистина, мога прекрасно да си ги представя двамата с Деде.
Същото е и с приятеля ми Жан Карме. Както и с Барбара, тя е по-жива от всякога, усещам кожата й, тялото й, как се движи около мен. Пиала, Гийом… всики, коити си тръгнаха, всъщност останаха с мен, присъстват в моите делници. Както на осем години, макар че тогава още не го знаех, желанията ми вече бяха част от ежедневието ми.
Обикновено хората плачат, когато умре някой скъп за тях човек. Аз обаче не плаках нито на погребението на майка си, нито на баща си, нита на Жан, нита на Барбара, нито на Трюфо, а всичките ги обичах.
Но плаках, когато умря котката ми. Бях удивен, защото си помислих, че съм безчувствен.
Но не, просто за мен те не са мъртви. Котката ми е мъртва, защото никога не съм разговарял с нея. Помагаше ми да разбера разни неща и знам, че когато се катереше по мен, ме лекуваше, снемайки стреса.
Но тя никога не ми говореше.
Докато хората, с които си споделяхме проблемите, заедно се забавлявахме или се забърквахме в неприятности, както и в любовни връзки, не са мъртви, те постоянно са около мен и аз разговарям с тях.
Когато го кажа на някого, обикновено ми отговаря: „Да, прав си”, но изобщо не разбира какво имам предвид.
Виждам го по начина, по който хората се навеждат над нечий гроб или се молят, или държат предмет, принадлежал на близък, когото са загубили – всичко е фалшиво, с изключение на самовглъбяването им.
Все ми е едно, не съм тук, за да съдя кое е истинско и кое фалшиво.
Само се опитвам да обясня как аз усещам нещата, как нося в себе си онези, за които казват, че са изчезнали завинаги.
И изобщо не ми пука какво ще говорят другите за мен: „Той е луд, той е тъп, той е маниак, освен това е дебел и смърди…”.
Оставям ги да си говорят каквото си искат, знам, че са заблудени и че всички живеем в един фалшив свят.
из „Просто така се случи“, Жерар Депардийо