.

Светът е пълен с вражда. Всеки е скаран с някого. Не минава ден, без да чуем за раздори между съседи, роднини, приятели, колеги. Това изглежда толкова естествено, че бихме се учудили, ако някой каже:

„Не съм враждувал никога с друг човек.”

Може да решим, че е бездушен, инфантилен, не съвсем нормален. И да запитаме:

„Няма ли в тебе малко страст, малко достойнство?”

Най-яркият пример за всеобща вражда са съдилищата. Хиляди дела лежат в папките на магистратите или се гледат в съдебните зали.

И какво бихме прочели, видели и чули? Тежки взаимни обвинения, ругатни, клевети, заплахи, омраза. Съдът прилича на вулкан, който ще избухне всеки миг, тъй като човешката омраза е изпепеляващ огън.

За да се поддържа огънят, някой хварля постоянно съчки в него. Радва му се и се топли. Даже когато гори цял град. Даже когато горят хора. Според християнството това е сатаната – падналият дух, който поддържа огъня на човешката вражда.

За какво се карат хората? Защото са обидени и оскърбени, заради клюки и интриги, за пари или имот, заради служебната надпревара, от ревност.

И живеят повече или по-малко в ада.

Губят душевния си мир, стават раздразнителни, неспокойни, кипят от гневни чувства, нощем не заспиват. Така свикват накрая с тази мъка, че тя им носи някакво дяволско наслаждение.

Странното е, че враждата най-често започва от нищо. Дребна съседска кавга прераства в омраза, която отравя целия живот на две семейства.

Ала един ден хората напускат земния свят и всичко се забравя, изчезва. У свидетелите на омразата се запазва само чувството за нейното безсмислие. За какво е била цялата неотстъпчивост? Защо поне един не се е разкаял?

„Няма да се успокоя, докато не отмъстя!” Има ли по-абсурдна мисъл? Успокоението може да се намери само в прекратяването на враждата и възбавянето от злобата.

Прости и ще ти бъде простено! Това е един от най-важните духовни закони.

Христос казва: „Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.”

А апостол Иаков потвърждава това с думите:

„Съдът ще бъде безмилостен за онзи, който не показва милост.”

Каквито и важни дела да извърши някой, злобата и непримиримостта към личния му враг доказват, че е по-малък и по-несъвършен, отколкото изглежда.

Понякога мразещият гений стои по-долу от никому неизвестния и скромен мъж, простил на всеки, който някога го е обидил.

Хората, които се хвалят със своята омраза и неотстъпчивост, се хвалят всъщност с греха си. Странно е да не помниш, че злобата е онзи порок, който е присъщ на дяволската сила. Простият народ много сполучливо го е казал: „Враждата е дяволска работа”.

Да направим първата стъпка

И така, Бог иска да прекратим враждата и да простим обидите не защото Му е необходимо, а защото е важно за нас.

Непростилият дух и омразата са големи грехове, но не единствените. Прибавяме ги към останалите.

Ала Бог цени промяната в човека и прошката му изключително високо. Ще повторим думите от Библията: „Прощавайте и на вас ще бъде простено”.

Какво ни казва евангелистът? Вече го знаем: прости малкото прегрешение на своя брат и ще получиш прошка от Небето за всички твои грехове!

Виждаме как омразата ни превръща в свои собствени врагове. Заради нея съсипваме здравето си и погубваме душата си.

За да разберем какво е прошката, трябва поне веднъж да простим и веднага някаква голяма тежест, притиснала сърцето ни, ще изчезне. Ще изпитаме особено умиление, особена радост, готовност да прегърнем хората.

Неслучайно, когато се разберат и помирят, скараните наистина се прегръщат. Човек тогава се гордее със себе си, защото е победил гордостта си. Понякога това е едно малко геройство.

Така побеждаваме истинския враг, който е в самите нас.

Честото оправдание – „как ще му кажа „прощавам ти, но и ти ми прости”, нали ще се унижа”, е несериозно.

Някой трябва да направи първата стъпка към помирение. Защо да не сме ние? Защо другият да е пръв, а ние да сме втори? За да излезе все пак, че сме победили? Да се откажем от враждата в името на помирението – ето истинската победа.

Иисус не ни е казал да прощаваме само тогава, когато дойдат при нас, за да ни искат прошка. Нито пък, че по-младият или по-скромният непременно трябва по-напред да се извини, а другият да чака.

Ако виновникът за скарването пръв поиска извинение, вината му ще се изкупи. Ако невинният остане непримир, вината ще се прехвърли върху него.

Нищо не пречи на по-старите и високостоящите да се смирят пред останалите. Това обикновено има поразително въздействие над хората.

Простилият печели

Простилият винаги печели. Смирява гордостта си, но прославя човешкото благородство. Превръща един враг в приятел. Придобива Божието благоволение.

Християнинът знае още нещо: не е нужно да получим всичко загубено обратно. Защо да не простим на някой, който ни е мамил, взимал е пари назаем и не ги е върнал? Духовната печалба е по-важна, а Бог ще ни обезщети.

Това непременно ще се случи.

Разбира се, християнството поставя невероятни изисквания, толкова високи, че там, в царството на пълната свобода и абсолютното благородство, мнозинството би дишало много трудно.

Свободатат, която ни препоръчва Христос:

„На тоя, който поиска да се съди с теб и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха.”

Величието на духа се изразява в победата над всичко земно. Има ли значение, ако еснафите те нарекат безумец?

Но има неща, които наистина не са по силите на вярващия християнин. Тогава той призовава Божията помощ.

Лесно е да сме спокойни, да се мислим за добри хора, когато никой не ни закача. Но засегнат ли ни, кипваме и сме твърдо убедени, че нашият гняв е изцяло предизвикан, друга причина за него няма. Това не е вярно.

Винавни са дребнавата ни городст, честолюбието ни, които не понасят и най-дребното оскърбление. „Тази дреха не ти отива много…” Даже и такива думи ще засегнат неколцина, а какво остава за истинската обида.

Но дали път тя е безполезна? Не ни ли казва понякога и нещо вярно? Не може ли да стане повод да си зададем въпроси, по-добре да разберем какви сме?

Гневът действително е примитивна реакция.

Добрият християнин прощава в минутата, когато някой се опитва да го наскърби. И обмисля по духовен начин всеки факт от своя живот.

Милиони хора произнасят известните думи на Господнята молитва „Отче наш”: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”.

Странно е, че ги забравят още на другия ден и потъват в старите вражди.

Как тогава Бог ще им прости?

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев