.

Мярката за растеж не е колко сме се променили, а колко хармонично сме интегрирали промените във всички елементи на досегашната си същност – тези слоеве на личността, подредени в сегашното ни аз като матрьошки, не за да бъдат надраснати, а за да бъдат нежно интегрирани.

Истинското израстване е изключително трудно, точно защото изисква сприятеляване с тези части от нас самите, които сме отхвърлили или забравили – това, което Джеймс Болдуин нарича „гибелта и славата да знаеш кой си и какво си“.

А това изисква премахване на всички фалшиви личности, които сме облекли в хода на живота си под силата на външни предписания и подбуди, и да заживеем приятелски с това, което сме били, за да изживеем напълно онова, което можем да бъдем.

Тези деликатни и често трудни основи на истинския растеж са това, което немският психоаналитик Карен Хорни (16 септември 1885 г. – 4 декември 1952 г.) изследва в последните години от живота си в своята необичайно проницателна книга „Неврозата и човешкия растеж“.

Цяло поколение преди Джоан Дидиън да ни обърне внимание, че „характерът – желанието да поемеш отговорност за собствения си живот – е източникът, от който извира самоуважението“, Карен Хорни пише:

Човек може да расте в истинския смисъл само ако поеме отговорност за себе си.

Отбелязвайки, че пълноценният и смислен живот изисква „освобождаване и култивиране на силите, които водят до себереализация“, тя разглежда извора на този върховен идеал във връзка с растежа:

Не е необходимо, а и всъщност е невъзможно да „научите“ жълъда да порасне в дъб, но когато му се даде шанс, присъщите му възможности ще се развият. По същия начин човешкият индивид, получил шанс, се стреми да развие своите специфични човешки потенциали. Той ще развие уникалните живи сили на своето истинско аз: яснотата и дълбочината на собствените си чувства, мисли, желания, интереси; способността да използва собствените си ресурси, силата на своята воля; специалните способности или дарби, които може да има; способността да изразява себе си и да се свързва с другите чрез спонтанните си чувства. Всичко това с времето ще му позволи да формира своите ценности и цели в живота. Накратко, той ще расте, по същество неотклонен, към себереализация.

Растежът е възможен само когато осъзнатото Аз е автентичното Аз – „истинското Аз – онази централна вътрешна сила, обща за всички човешки същества и същевременно уникална във всеки, която е дълбокият източник на растеж.“

И все пак може да бъде влудяващо трудно да различим това истинско аз под всички маски и брони, които сме надянали поради всичките ни сблъсъци с реалността, и под всички личности, заучени в хода на адаптирането към изискванията на околните и атаките от света.

Е. Е. Къмингс бе наясно с това, когато отбеляза, че „да бъдеш никой-освен-себе си – в свят, който прави всичко възможно, ден и нощ, за да те направи някой друг – означава да водиш най-тежката битка, която едно човешко същество може да води.“

От момента, в който се родим, ние започваме да адаптираме това нежно истинско „аз“ спрямо натиска на нашата емоционална и физическа среда – процес на адаптация, който е началото на доживотен процес на самоотчуждение, белязан от продължаващата тирания на „трябва“ – на родителите ни, културата ни, нашата собствена.

Карен Хорни разглежда пътя към освобождението и самообладанието:

Всички видове натиск могат лесно да отклонят нашата конструктивна енергия в неконструктивни или разрушителни канали. Но ние не се нуждаем от вътрешна усмирителна риза, с която да оковаваме спонтанността си, нито от камшика на вътрешния диктат, който да ни тласка към съвършенството. Няма съмнение, че такива дисциплиниращи методи могат да успеят да потиснат нежеланите фактори, но също така няма съмнение, че те са вредни за нашия растеж. Не се нуждаем от тях, защото виждаме по-добра възможност да се справим с разрушителните сили в себе си: да ги надраснем. Пътят към тази цел е все по-голямо осъзнаване и разбиране на себе си. Следователно самопознанието не е цел само по себе си, а средство за освобождаване на силите на спонтанния растеж.

В този смисъл да работим върху себе си се превръща не само в първостепенно морално задължение, но в същото време, в много реален смисъл, в основна морална привилегия. И когато се освободим от невротичната мания за себе си, когато станем свободни да се развиваме, ние също се освобождаваме да обичаме и да изпитваме загриженост към другите хора.

Следователно растежът не е нещо, което правим сами и за себе си, а нещо, което правим за и с другите – доказателство за факта, че човешките връзки са „основен фактор на човешкия растеж“.

И все пак само ние сме отговорни – пред себе си и пред другите – за предприемане на процеса и за проследяване на неговото разгръщане. Един век след като Ницше разглежда пътя към намирането на себе си, настоявайки, че „никой не може да ви построи моста, по който вие и само вие трябва да пресечете реката на живота“, Карен Хорни пише:

Само индивидът може да развие дадените му възможности. Но, както всеки друг жив организъм, човешкият се нуждае от благоприятни условия за своя растеж „от жълъд в дъб”; той се нуждае от атмосфера на топлина, която да му даде едновременно усещане за вътрешна сигурност и вътрешна свобода, позволяваща му да има свои собствени чувства и мисли и да изразява себе си. Той се нуждае от добрата воля на другите, не само за да му помогнат в многобройните му потребности, но и за да го напътстват и насърчават да стане зрял и пълноценен индивид. Той също така се нуждае от здравословен сблъсък с желанията и волята на другите. Ако той може да расте с другите и в любов, и в сблъсъци, той ще може да расте в съответствие с истинското си аз.

автор: Мария Попова; източник: www.themarginalian.org

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм: