.

Димитър Воев – основател на култовата българска група „Нова генерация“ от течението дарк уейв, създадена през 1987 г. и съществувала в различни състави до смъртта му през 1992 г., бе художествено явление и последователен новатор.

При това не само в областта на музикалния авангард, а особено в областта на текста и метафората.

Първи неговите фенове от 90-те години разпознаха, че става дума за тотална естетика на неконвенционалното.

Димитър Воев умира само на 27 години и е единственият български музикант и поет, който е превърнат в култ от феновете с творчеството си и естетическите си виждания, които наложи.

Поличбата

Събуждам се през нощта на мокър пясък. Струва ми се, че не бях заспал на това място, но щом се събуждам тук, наистина само ми се струва.

Нещо като дъх витае из въздуха. Леко ми напомня на нежелана целувка. Има нещо алчно в него. Плаши ме. Аз ставам и тръгвам неуверено напред. Сега изведнъж откривам, че съм на морския бряг. Убеден съм, че ако някога съм заспивал на това място, то най-малкото не е било вчера. Странно.

И толкова черна нощ. Нито луна. Нито звезди. Нямам никакво намерение да нагазвам във водата, затова се връщам назад. Сядам на пяскъка. Не е станал по-сух. Пък и не виждам какво може да го изсуши. Празни мисли. Не мисля за тях.

А този дъх витае противно на цялата ми представа за морския въздух. Чакам. Какво чакам? Не е важно какво чакам, важното е, че няма дълго да чакам, защото виждам светлината на нечие появяване. Тази светлина идва заедно със засилването на морския вятър, а с него и нови количества неприятен дъх.

Пред мен се изправят две деца. Малки, но не съвсем. Мисля, че са две момиченца. От тях идва и светлината. Красиви са. И двете са със зелени къдрави коси, които се спускат по раменете им. Те ме гледат със сини очи. И аз ги гледам. Облечени са с доста тънки бели нощници за тази студена нощ. Дали и те са спали някъде наблизо?

Не ми се вярва. Едното започва да ми говори. Гласът му е детски нежен. Аз го разбирам. То ми казва, че те са две сестри. Двете велики сили, които движат живота.

Едната от тях била злото, а другата по-малкото зло.

Казва ми още, че са огладнели и са дошли при мен да ги нахраня. Те са много мили, но аз им обяснявам, че нямам никаква храна и въобще не знам какво търся тук.

Те ме гледат странно, с недоумение. Аз решавам, че най-добре ще направя, ако ги стопля и протягам ръце, за да ги взема. Те не се дърпат. Толкова са красиви, че ме объркват. Слагам ги на коленете си. Студени са. Съвсем. А пък са живи. И продължават да ме гледат със сините си очи.

Едното ми казва, че са дошли да ги нахраня. На мен ми се вижда странно, че не си спомнят какво им казах преди малко, но им повтарям, че нямам храна. А това, което седи на дясното ми коляно, гледайки ме непринудено, ми обяснява, че ще се задоволят и с мен.

Аз съвсем незарадван от идеята, ги приканвам да се откажат. Те се засмиват леко. Обясняват ми, че те са великите сили и не се спират пред нищо. Започват да ме милват. А този досаден дъх толкова се е засилил, че почва да ми се гади.

И като гледам, май не е толкова черна вече нощта. Започва да добива зелени оттенъци. Те ме милват. Леко се повдигат и продължават да ме милват. Нещо не ми е приятно. Пък и нощта стана вече много зелена. Дъхът отдавна вече не витае. Той е просто същност. Те ме прегръщат и ме целуват.

Тези целувки ми се струват съвсем ледени. По-скоро не са толкова ледени. Даже са топли. Не! Горещи са! Та те ми късато от месото. Ах, адска болка. Това е ужасът. Аз откачам. Започвам да се мятам лудо. Въртя се. Падам, скачам. Крещя. А те не ме пускат, а ръфат жадно. Кръвта ми се облива. Падам на земята и крещя с жалък хрипкав глас. Не издържам. Започвам да се въргалям с всички сили. Удрям ги с ръце. Блъскам ги с крака. Това е ужасът.

Те ръфат и сумтят като животни. Зелените им коси се сплъстяват на кичури от кръвта ми. Събирам всичките си несъществуващи сили, изправям се и тичам към водата. Всичко наоколо е зелено. Не може да се диша от смрад. Те разкъсват.

Падам на самия бряг. Главата ми се потапя във водата. Повдигам се на две ръце, за да мога да дишам. Те са престанали. Сега ми казват нещо, но не мога да ги чуя. Измъквам се на пясъка и лежа. Разкъсаните ми меса пулсират. Кръвта ми е към края си. Поне така усещам.

Губя сили. Вече не ме боли тялото. Губя съзнание. Всичко ми е като в просъница. Не знам дали е сън, но от далечината на този зелен мрак започва леко да светлее. Даже виждам очертанията на морския хоризонт. Тази светлина бавно, но сигурно се засилва. Тя е ярка, с червени оттенъци. Излиза от някакво ядро, което приближава. Тя прогонва зеления мрак и облива всичко. Тя прочиства въздуха от смрадта и носи силата на спасението.

Аз протягам ръка и улавям един лъч от нея. Лъчът ме обхваща и ме издига над морето. Аз съм спасен.

из „Поздрави боговете от мен“

Скорпионите танцуват сами

Обичам само теб,

твоите дълги игли.

Пронизващи само мен,

скорпион с лилави черти.

Ти мислиш за отровата в мен.

Някой ти е казал, нали?

Ако искаш да вярваш на тях,

махни се от пътя ми!

Танцуват скорпионите

своите мрачни игри.

Отрова нямат те,

ела и не се плаши.

На брега на морето са

кристалните светове.

Един бог със сребърни пръчици

спокойно сам яде.

Обичам само теб

твоите студени очи.

Пронизващи само мен

човекът със лилави черти.

Някъде в мен останаха

мяукащи котки – лъжи.

Но античния вятър студен

ми каза, че това си ти.

Скорпионите танцуват сами.