.

Влюбчив по природа и трудно устояващ на женската прелест, за своя ужасно кратък живот от само 29 години, Димчо Дебелянов изживява няколко големи и краткотрайни любови.

За някои от тях е писано много пъти, за други само е загатвано.

Една от най-вълнуващите от тях е с киноактрисата Маня Цачева, която през 20-те години на миналия век прави световна кариера.

Тя е от поколението красиви и много талантливи българки, които още в зората на киното участват с голям успех в европейски и холивудски продукции.

Там блестят имената на Ива Ваня, Мара Чуклева, Катя Лова, Виора Есен, Надя Ножарова – графиня Дьо Наваро, Жана Гендова…

Маня, която е родена през 1897 г., и сестра й Цвета, която е със 7 години по-малка от нея, произхождат от много богато семейство, говорят няколко чужди езика, често пътуват из Европа и отблизо следят последните модни тенденции. А и са много красиви.

Но онова, с което Маня грабва сърцето на Димчо, е обичта й към поезията – тя може с часове да му рецитира стихове на негови любими поети, най-вече френски.

Голямата мечта на Маня е да стане актриса. Но да играе не на театрална сцена, а да се снима в киното. Заедно със сестра си Цвета и брат си Иван тя гледа по няколко пъти всички ленти, които се прожектират в „Модерен театър“.

По това време филми у нас все още не се снимат – първият, „Българан е галант“, излиза на екран едва през януари 1915-та.

Маня Цачева

И както се случва само в приказките, един ден позната на Маня, току-що завърнала се от Италия, й разказва, че там гледала в пет филма наше момиче, за което вече пишат всички вестници. Става дума за Мара Чуклева – първата българска актриса, участвала в чуждестранен филм.

Маня моментално си задава въпроса: защо и аз да не опитам късмета си в чужбина?

И понеже най-добре знае немски от всичките чужди езици, които ползва, решава да замине за Германия.

Можем само да гадаем колко отчаян се е почувствал Димчо в този момент, но такава е съдбата му – нещастни любови го преследват цял живот.

В Германия Маня Цачева прави светкавична кариера в нямото кино и в периода 1918-1928 се снима в 27 филма. Но успехите си тя дължи не само на своята красота и талант, а и на брака си с известния режисьор Манфред Ноа. Умира във Франция през 1966 г. – половин век след Димчо Дебелянов.

Сестра й Цвета Цачева пък се омъжва за големия немски актьор и режисьор Георг Александър. А брат им Иван Цачев става прочут тенор в Дрезденската опера под името Марио Парио. Преди да замине за Германия, той е женен за легендарната примадона Мими Балканска.

Мнозина съвременници на Димчо го описват като гуляйджия, скандалджия и среднощен размирник с тежко пиянство, но в поезията си той е нежен лирик. Кой всъщност е истинският Дебелянов?

В спомените си за поета неговият голям приятел Чудомир разказва как в една прекрасна мартенска утрин те двамата седят в сладкарница „Роза“, гладни и безпарични, и се любуват на първите пролетни лъчи.

По едно време им хрумва идеята да продадат зимните си палта, тъй като вече се запролетява и повече няма да им трябват. Без много да му мислят, се упътват към битпазара и ги харизват на един евреин за 12 лева.

Чудомир взема 7 лв. защото неговото е по-ново и запазено, а Дебелянов – 5 лв. И веселбата започва – ядат, пият, веселят се и до вечерта похарчват всичко.

Но на другия ден ги чака изненада, типична за мартенско време – извива се виелица, завява сняг и става студено. „А няма ни пари, ни палто! Крача аз свит, с вдигната яка край Градската градина и се чудя къде да се свра, а насреща ми – Димчо, хванал се през корем, гледа ме и се смее, смее се през глава“, спомня си Чудомир.

Ето, това е Димчо – бохемът, скитникът, безприютният, скандалджията, гуляйджията, среднощният размирник. Такъв го знаят софиянци от онова време.

Защото приживе той не издава книга. Публикува само в периодичния печат. Славата идва чак след неговата смърт. Докато е жив, си остава недооценен. Дори Яворов не приема да бъде отпечатан в сп. „Съвременна мисъл“ сонетът му „Грижа“, един от бисерите в Дебеляновата лирика.

Намесва се Димитър Подвързачов, за да попадне стихотворението на една от страниците на списанието. А когато същият този Подвързачов занася стихове на Дебелянов при кумира на младите Пенчо Славейков, онзи в типичния си високомерен стил и безпардонност ги връща още щом зърва името му:

От човек с такова име не може да излезе поет! Димчо – съвсем детско, а пък Дебелянов – дебелашко, сигурно и стиховете ще са дебелашки. Приберете си ги, господин Подвързачов!

Едва през 1920 г. приятелите на Димчо издават за първи път в стихосбирка неговата пръсната в печата поезия. И чак тогава литературната критика обявява почти неизвестния дотогава поет за наследник на Яворов.

А широката публика научава, че българската поезия е загубила най-чистия и най-изящния си поет на любовта, един истински рицар по отношение на жените, а не развратник, за какъвто го смятат мнозина.

За разлика от Пейо Яворов, Димчо е сдържан в отношенията си с жените, някак дистанциран, дискретен. Той предпочита да ги съзерцава отдалече, да бъде техният вечен поклонник, а не съпруг, окован във „веригите на брака“. Затова неговите любови най-често са несподелени.

Впрочем една от тези любовни връзки е споделена, но невъзможна, макар че трае най-дълго – цели 13 години.

Иванка Дерменждийска

Понеже няма пари да плаща квартира в София и често спи в училището, в което приятелят му Георги Райчев е чиновник, Димчо измисля един по-практичен вариант: отива да живее при сестра си Мария в Ихтиман, където тя е учителка.

Именно в този град изгрява и първата му любов с младата учителка Иванка Дерменждийска – „момичето с гълъбовите очи и със светеща душа“, на което ще посвети един от най-хубавите си стихотворения.

И десетки писма, писани в периода 1908-1916 г., които днес са най-ценните документи, съхранили спомена за неговата невероятно богата душевност.

Когато ми кажеш, че ме обичаш, аз ще бъда най-щастливият в света. Защото любовта ти ми е скъпа – тя е изкупена с толкоз много душевни мъки… Целият свят не би могъл да ме раздели от тебе. Най-хубавите ми спомени са спомените за срещите с теб. Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб!

Това пише Димчо в първото си писмо до Иванка, която е с три години по-малка от него.

От едно друго негово писмо, от 6 юни 1909 г., личи, че Димчо търси спасение от жизнените неволи единствено и само в любовта. 22-годишният поет пише по това време:

Аз тъй съм уморен от живота, в който има много малко радости /освен тези, които ти ми донесе/, и ако някога ме отминеш, какво ще чакам вече от него, не зная…

Иванка пази тези писма повече от две десетилетия. А когато писателят и изследовател на живота на Димчо – Владимир Русалиев отива при нея, тя с трепет му ги предава, за да ги обнародва в книгата си „Скитник в нощта“. По-късно, през 1958 г., когато в Копривщица се открива къщата музей „Димчо Дебелянов“, някогашната изгора на поета записва в паметната книга:

И в сегашния си час аз жадно пак те диря.

Да, но навремето родителите й правят всичко възможно да ги разделят, понеже не могат да се примирят с мисълта, че дъщеря им може да се омъжи за беден и неперспективен младеж. И я изпращат да учи в Швейцария, за да я отдалечат от него.

След смъртта на Димчо тя минава под венчило за свой колега – учителя по литература Недьо Горинов от Панагюрище.

Учителка е и следващата любов на поета. Тя се казва Мария Василева, но той я нарича Звънчето, заради сребърния й като на камбанка глас.

Красива, черноока, със загадъчен поглед, тя ще го вдъхнови да напише две от най-хубавите си стихотворения – „Черна песен“ и „Аз искам да те помня все така“. А когато заминава учителка в Козлодуй, цели три години двамата си пишат. „Димчо по цели часове ми говореше за нея. И й посвети много от стихотворенията си“, разказва след време сестрата на поета.

Но връзката им внезапно прекъсва заради фатална грешка, която Мария допуска. Димчо получава поредното й писмо, само че то е не за него, а за друг.

Тя просто обърква пликовете с адресите. на всичкото отгоре посбърканото писмо е придружено с нейна снимка. Така несретният Димчо разбира, че е измамен в чувствата си.

Мъката му е огромна, но не я споделя даже с най-добрите си приятели. Не отговаря и на писмата на Мария. Затваря се в себе си и върху белия лист се раждат една след друга някои от най-силните му любовни елегии.

Докато един ден до него достига страшната вест, че Мария е смъртно болна от туберкулоза и вехне с часове.

Още същия ден заминава при нея. Коленичи до леглото й, целува ръцете й…

Мария умира съвсем млада.

Сестра й след време разказва, че намерила из книгите й писмо от Димчо:

Съжалявам, че не останах по-дълго при теб. Повече трябваше да те държа до себе си, повече, повече да те целувам…

Елена Петрунова

Фатална е любовта на Дебелянов и с Елена Петрунова – много красива ученичка, но с буен темперамент и закачливи очи, дъщеря на овдовял полковник. През 1911 г. той и приятелят му Константин Константинов са квартиранти на полковника в дома му на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и „Патриарх Евтимий“.

В началото Димчо помага на Елена /галено я наричат Пина/ да развива теми по литература, но скоро двамата се залюбват и дебнат всеки миг, когато таткото не си е вкъщи, за да се прегръщат и целуват. Или да се разхождат из Градската градина и той да й рецитира свои стихове.

Скоро обаче Елена, вече студентка по френска филология, разбира, че баща й се готви да се ожени втори път. Изумена е от решението на запасния офицер и безкомпромисно му заявява, че в никакъв случай няма да позволи покойната й майка да бъде заместена вкъщи с „някаква си фльорца“.

Така се стига до фаталната нощ на 9 юни 1911-а, когато полковник Петрунов застрелва дъщеря си, докато тя спи. След което се самоубива.

После в цяла София се понася мълвата, че не бил добре психически и затова извършил такова безумие. Злите езици обаче твърдят, че причината за трагедията е пагубна страст, която родителят изпитвал към дъщеря си.

Димчо и Константинов тъкмо се прибират в квартирата си. Като чуват изстрелите, разбират, че се е случило нещастие.

Димчо хуква към етажа на хазяите си. Вижда окървавеното тяло на Елена. Късно! Тя вече е мъртва. До нея бащата агонизира.

Извиква като ранен звяр и започва да ридае. после хуква навън и крещи:

Умря една светица!

Цяла нощ се скита из София, а на сутринта сяда в кръчма с приятели и се напива до безпаметност от мъка.

Последната любов на Димчо е Лалка Ганчева, пак учителка, но в Белово. Тя също е много красива, златокъдра, със сини очи и малки трапчинки на бузите, весела и духовита. Двамата карат Коледа в Ихтиман с приятели.

На сутринта, малко преди да се разделят на гарата, той я нарича шеговито „моята годеница“. А после казва на случайно срещнат непознат от в. „Вечерна поща“, че се е сгодил, но сватбата ще е след 10 години. На другия ден вестникът пуска обява: „Лалка Ганчева, учителка, и Димчо Дебелянов – сгодени.“

Гръм от ясно небе за момичето! Защото трябва да дава обяснения пред родителите си.

На 29 януари 1916 г. Димчо заминава като доброволец на фронта. По това време работи в Сметната палата и длъжността, която заема, му позволява да се спаси от мобилизация. Но той иска да замине.

И загива на 2 октомври 1916-а.

Само няколко дни преди това е неговият ред да излезе в отпуск. Съобщават му от щаба да се готви. Той е весел, шегува се, крои планове на кои приятели ще гостува.

Но в последния момент му съобщават, че вместо него в отпуск отива друг. Димчовият билет за отпуск взема приближен на адютанта. И вместо да напусне фронта, го изпращат като ротен командир под дъжд от куршуми.

Фаталният куршум го застига на бойното поле в сражение с англичаните – прав, с цигара в едната ръка, в другата с пистолет. Около 10 часа сутринта близо до Горно Караджово.

Последните мигове на Димчо, по-късно описва неговият приятел Тихомир Генов:

Изведнъж, както стърчеше прав, вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехите си, но не можа. Около него настана смут. „Ротният убиха!“ Ръчният му часовник продължаваше да работи. Наближаваше 11 часът преди пладне.

Така загива само на 29 години, 6 месеца и 4 дни!

Брат му Илия, който го вижда вече мъртъв, си спомня:

Видях го – хубав, усмихнат, като че ще ми продума.

Като научава за смъртта му, Лалка изпада в тежка депресия, разболява се от неизлечима болест и след 6-годишна агония умира.

Пред фронтовата землянка, подпоручик Дебелянов е правият, най-вляво горе

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев