.
Ако сами нямахме недостатъци, не бихме изпитвали толкова радост, когато ги откриваме у другите.
Блаженството е във вкуса, а не в нещата. Човек е щастлив, когато притежава това, което обича, а не когато притежава онова, което другите харесват.
Ако се противопоставяме на страстите си, то е по-скоро поради тяхната слабост, а не поради нашата сила.
Бързината, с която вярваме всичко лошо, без да сме го проверили достатъчно, е проява на гордостта и леността ни. Иска ни се да намерим виновните, без да си даваме труд да разследваме простъпките.
В ревността има една част любов и 99 части самолюбие.
В темперамента ни се крият повече недостатъци, отколкото в ума ни.
Висшата доблест се състои в това, да се прави това в самота, което хората дръзват да направят единствено в присъствието на много свидетели.
Всеки говори добро за сърцето си, но никой не смее да похвали ума си.
Всички ние имаме достатъчно сила, за да понасяме чуждите нещастия.
Вятърът гаси свещта, но раздухва огъня.
Да се прибягва често до хитрост, е белег на нищожен дух и всеки, който си служи с нея, за да се прикрие в даден случай, почти всякога се разобличава в друг случай.
Добродетелта не би отишла толкова далеч, ако суетата не я придружаваше.
Доброто, получено от някого, ни налага да търпим и злото, което той ни нанася.
Доста хора презират богатството, но малцина са склонни да го раздават.
Има два вида постоянство при любовта: единият се дължи на това, че откриваме в любимото лице непрестанно нови качества за обич, а другият — че постоянството се смята за въпрос на чест.
Душата може повторно да заболее, както и тялото. Това, което ни се струва оздравяване, е обикновено само почивка или промяна на болката.
Душевните недостатъци са като раните на тялото: каквито грижи и да полагаме за лекуването им, белезите им личат винаги и всяка минута съществува опасност раните да се отворят наново.
Жените си внушават често, че са влюбени, дори когато вече не обичат. Развлечението при една любовна интрига, възбудата на духа при всяко любезничене, естествената склонност към удоволствието да бъдеш обичан и мъката при отказ ги убеждават, че изпитват страст, когато всъщност тук има само кокетство.
За понасяне на щастието са необходими по-големи добродетели, отколкото за понасяне на нещастието.
Има хора, които не биха се влюбили никога, ако не бяха чули да се говори за любов.
Истинската любов е като вярата в призраци: всички говорят за тях, но малцина са ги виждали.
Капризът на настроенията ни е много по-странен от каприза на съдбата.
Който вярва, че може да намери сили у себе си, за да се лиши напълно от обществото, се лъже много. Още повече се лъже обаче този, който вярва, че обществото не може да се лиши от него.
Който живее без лудории, не е толкова мъдър, колкото сам вярва.
Който прекалено се занимава с дреболии, обикновено става неспособен за големи работи.
Лудориите ни придружават през всички периоди на живота. Ако някой изглежда мъдър, то е, защото лудориите му съответствуват на възрастта и материалните му средства.
Малодушието е единственият непоправим недостатък.
Могат да се намерят жени, които не са имали никога любовни приключения, но рядко се намират такива, които са останали само с едно приключение.
Не презираме тези, които имат пороци, а презираме онези, които нямат ни една добродетел.
Невъзможно е да обича човек втори път това, което наистина е престанал да обича.
Някои зли хора биха били по-малко опасни, ако не притежаваха и някаква доброта.
Няма достатъчно проницателен човек, способен да разбере злото, което сам върши.
Няма нищо по-глупаво от желанието да бъдеш винаги по-умен от всички.
Обещаваме според надеждите си, а изпълняваме обещанията според страха си.
Ограничеността на ума води към твърдоглавие; ние не вярваме лесно това, което е отвъд нашия кръгозор.
Отказът от похвала означава желание да бъдем похвалени два пъти.
Херцог Франсоа дьо Ларошфуко е един от големите майстори в областта на художествената проза.
Неговите „Максими“ представляват кратки афоризми от няколко реда.
Ларошфуко е сатирик-изобличител – философията му е философия на отрицанието и неверието. Навсякъде той вижда егоизъм, невежество, тъпота, лицемерие.
Дьо Ларошфуко е бил непримирим противник на абсолютизма и се е борил против Ришельо и Мазарини.