.

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от най-големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, тя заема в науката свое собствено самобитно място. Повечето от трийсетината й трудове са посветени на лечението и възпитанието на децата, някои от тях – на женското начало и женствеността.

През 1985 г. Долто изнася лекция по една нетипична за нея тема – смъртта и отношението ни към нея: как я приемаме, как мислим за нея, как да говорим за нея на другите и на децата. Ето някои нейни  мисли:

Може би с основание смятаме, че смъртта не е събитие. Не и събитие, което някога ще изживеем – ние никога няма да изживеем собствената си смърт, както не сме изживели и собственото си раждане.

„Докато съм жив, ще се надявам“, гласи поговорката, и с пълно право.

Но на какво се надяваме? На общуване с другите!

Затова, когато някой ви говори за своята „евентуална смърт“, вие сте длъжни да го изслушате, независимо дали има основания да смятате, че ще умре, или се заблуждава.

Със сигурност всички ние ще умрем, може това да му кажете, все едно дали греши, или пък има право, що се отнася до бързината, с която се развива самият процес, и степента на медицинското и хирургичното знание в момента.

Навярно бихте могли да добавите, че лекарите не смятат, че смъртта му ще настъпи толкова скоро и че никой не би могъл да предвиди кога ще стане това.

Но при всички случаи трябва да изслушвате човека: „Да…“. Дори само това вече е огромна помощ.

Когато някой ви каже: „Знаеш ли, хич не ме бива, няма да издържа още дълго“, може да отвърнете: „Навярно имаш право… но, моля те, разкажи ми малко повече, какво точно искаш да кажеш?“, вместо да го отрежете с „Я не ми говори глупости!“, или да започнете да го убеждавате в противното, казвайки: „Няма такова нещо“, и по този начин да му дадете още едно „хапче“, което да притъпи усещанията му.

Не бива да лишаваме хората, които ценим, от възможността да бъдат изслушвани. Не говоря за нашите любими. С хората, които обичаме, е много по-трудно, защото заедно с тях умира и част от самите нас, но тъкмо това трябва да направим: да приемем страданието, причинено от една възможна реалност, каквото ще бъде за нас раздялата с любимото същество, физическата раздяла с него.

Но ако разберем, че независимо от раздялата винаги ще можем да общуваме с любимите хора, защото общуването между хора, които са се обичали – единият мъртъв, а другият все още не, – никога не прекъсва, то продължава, поне от страна на живия.

Той може и да не го вярва, но общуването не спира дотук. И не само че не спира дотук, ами влива нови сили на оцелелия, ако преди това той е дал на този или тази, които е обичал, свободата да умрат, като този прилив на сили се дължи на вярата в живота, обогатена от щастието да си обичал човека, докато той още и бил жив, така че надживелият го продължава да мисли за него с любов, без да знае неговото точно местонахождение, но с ясното съзнание, че той или тя са отишли там, където и нас ни очакват. Те просто са ни изпреварили, нищо повече.

Обаче е важно да дадем на другия тази свобода, да му позволим да си отиде от този свят по-рано от нас…

Това, което ви говоря, е много полезно например за майките, изгубили дете в невръстна възраст, които не могат да приемат факта, че това дете е продължило да се развива. За тях то си остава завинаги „малкото братче“.

Не знам дали обърнахте внимание: казвам „малкото братче“, а то може да е било първото, второто или третото дете в семейството.

След него може да има още едно или пет други деца, но този мъртвец, той ще си остане „малкият“, защото на снимката виждаме тяло на двегодишно или на четиригодишно дете, докато братчетата и сестричетата му продължават да растат.

И затова хората казват: „Това е малкото ти братче“, вместо да обяснят: „Това е твоят по-голям брат, който си отиде, умря“. Но никой не прави така.

Всички предпочитат думи, които да смекчат истината: „Отиде си“.

Умрял е татко му, умряла е баба му, а на детето казват: „Той си отиде“ или „Тя лежи в болницата“, обаче на него това не му звучи убедително: „Е, какво като е в болницата, нима в болницата не позволяват на човек да види баба си? Как е възможно това?“.

Понякога изпадаме в ситуации, които, вместо да обогатят символичния живот на оцелелите или на родените след мъртвото дете, го правят по-беден.

Трябва да знаем и друго: когато преживяваме нечия загуба, тя става част от семейната история и от живота на онези, които ще се родят по-късно. Тя принадлежи и на тях, защото, преди да умре, мъртвецът е бил част от живото, символично богатство на семейството и не може да става и дума той да остане завинаги малък само защото тялото му е било малко, ако говорим за починало дете.

Казвайте: „Твоят по-голям брат“, и никога не кръщавайте друго дете с името на починалото. Предполагам, знаете колко много се е измъчвал от това Ван Гог. Той без съмнение пак щеше да стане художник, но нямаше да страда толкова, ако в детството си не беше виждал непрекъснато своето име върху надгробен камък, без никой да му говори за този негов по-голям брат.

Защото за мъртвите трябва да се говори, както и за смъртта, когато се чувстваме застрашени от нейното приближаване. Именно по тази причина приех предизвикателството да говоря пред вас за нещо, за което знам също толкова, колкото и вие, и което, осъзная ли го, преди да ме сполети, ще ме изплаши както всички други хора.

Но за момента то се свежда само до мъката от загубата на моя другар в живота, с ясното съзнание, че той вече се е измъкнал от общуването и е продължил нататък по пътя си и сега се намира някъде другаде, в онова другаде, където ще се радвам да се срещнем отново някой ден, надявам се – скоро, макар че понастоящем здравословното ми състояние е добро.

Колко е удивително това – още от раждането си ние живеем на този свят, без да знае какво има след него! Не сте ли и вие изключително любопитни като мен? Не? О, аз съм много любопитна!

Изключително ми е любопитно какво ще стане после, сякаш съм плод, който чака да се роди. Да, напълно съм сериозна. Мисля си, че още докато съм била плод в утробата – аз съм четвъртото дете в семейството, другите вече щъкаха напред-назад и ми се струваше, че страхотно се забавляват, – съм имала огромното желание да отида да видя какво правят моите двама братя и сестрата, родили се преди мен, много бързах и цял живот съм умирала от нетърпение да узная какво ми предстои по-нататък. Същото е и със смъртта: да разбереш какво има след това.

Сигурно и аз като всички вас се страхувам от остаряването, от времето, когато ще съм изгубила средствата си за общуване. Неприятно ми е, когато си давам сметка, че малко по малко паметта започва да ми изневерява, особено паметта за имена – а това е началото на остаряването, – но си казвам: „А какво печеля в замяна?“.

Честно казано, не много. Въпреки това се надявам, че все нещо печеля в замяна. Не знам какво точно, но понеже си мисля, че поне на теория трябва да е така, се успокоявам: „Сигурно наистина е така“.

из „Да говорим за смъртта“