.

Автор: Йорданка Маринова

Драмите в романите на сестрите Бронте ми идваха в повече дори като тинейджърка. Признавам, че четенето на книгите им ми даваше необходимата глътка развлечение помежду задължителните четива за училище, но никога не успях да им стана истински фен.

Толкова много и толкова негативни чувства на едно място съшити наедно с мърляви зимни английски пейзажи не ми звучаха много привлекателно.

Не успях никога да се влюбя нито в мистър Рочестър (с подмолните му ходове да вкара в капана на любовта бедната гувернантка Джейн Еър, която и без това не можеше да диша без него още от мига на запознанството им и седя през половината роман в обожателно наблюдение до краката му), нито в Хийтклиф, когото считах за нередовен по начало, но след като изрови от гроба тялото на любимата си природена сестра Кати, за да я убеждава в любовта си, направо го задрасках от списъка на хората, за които изобщо искам да мисля някога.

Така се случи обаче, че през ранното лято на тази година имах път към Бронте Кънтри – Страната на Бронте. Така наричат баирите на запад от Брадфорд, част от „Гръбнака на Англия“ (еквивалент на Балкана) – ниската планинска верига Пенайнз в западен Йоркшир. Сгушено между брулените хълмове се намира градчето Хауърт.

На върха на най-високата му точка се намира дома на енорийския свещеник. Къщата е голяма и изразява уважението на хората към духовния водач на градчето.

През 1820 тук пристигат семейство Бронте с шестте си деца, защото бащата Патрик е назначен за свещеник в прилежащата църква. 

Голямата градина пред къщата завършва с гробището на градчето и църквата под него. Сега е много добре оформенa като малък парк.

Дворът зад къщата е бил зеленчукова градина, а сега е място за почивка и размисъл на посетителите със статуя на трите сестри – Шарлът, Емили и Ан.

Целият живот на това семейство е белязан с трудности. Майката Мария е била бременна почти през цялото време на брака си до смъртта си едва година след пристигането на Бронте в Хауърт.

Като свещеник с много задължения и викториански мъж, Патрик не е в състояние да се грижи сам за шест малки деца. На помощ се притича сестрата на Мария –Елизабет. Тя е неомъжена, без деца и идва от Южна Англия, а това е като различен свят за Йоркшир по това време.

Нейният манталитет, интелигентност и свобода на разбиранията оказват огромно виляние върху сестрите Бронте. Бащата Патрик се занимавал предимно с възпитанието и образованието на единствения си син Брануел с ясната надежда той да го замести един ден на свещеническия пост.

Дъщерите на свещеник от онова време имали трудната съдба да бъдат твърде образовани и от по-горна класа, за да са съпруги на обикновени работници или фермери, но твърде бедни за съпруги на благородници.

За това най-честата им участ била да се омъжат за свещеници, викари или учители, или да останат стари моми с професия – учителки или гувернантки.

Бронте имат цели пет дъщери и Патрик от рано осъзнава, че единствения им шанс е да са добре образовани, за да могат да си намерят платена работа и да се издържат сами в случай, че не си намерят съпрузи.

Изпраща ги в едно от безплатните училища за бъдещи гувернантки. Тези училища са на практика малки затвори за бедни момичета, където здравето и волята на децата са подложени на насилие до пълното им пречупване.

Оцеляват само късметклийките, към които не спадат двете най-големи сестри Бронте – Мария и Елизабет умират още в детска възраст, покосени от глада, студа и туберколозата в училището. Условията са описани от Шарлът много добре в „Джейн Еър“. 

Бащата бива принуден да си прибере останалите три дъщери и да ги обучава в къщи. Момичетата не са здрави и са много недохранени, но все пак успяват да се закрепят.

По странен техен си начин децата на семейството обичат да са заедно, но сами, без външни хора в къщата си на върха на хълма. Огромното им въображение съчетано с едно вечно вътрешно единоборство помежду им дава онези плодове, които ще станат класика в английската литература.

Ето къде са градили таланта си Бронте през дългите викториански вечери на север, където от септември до май дневна светлина има едва около 6-7 часа в денонощие.

В стаите на първи етаж, където са прекарвали повечето от времето си, има още по-малко слънце, защото прозорците им са закрити от високи дървета. Първата е учебната стая на Мистър Бронте, където той води занятията на децата си.

Червеният платнен капак, който се вижда почти на всяка снимка, е специална шита подплатена дебела калъфка, която се слага върху чайника.

Така се подсигурява топъл чай за по-дълго време – много популярна опция и до днес сред по-възрастните англичани. Тези калъфи се продават из магазините с всякакви патриотични шевици и апликации.

Учебната стая е пълна с вещи на Патрик Бронте, както и някои от вещите на децата му.

Другата стая е дневната, където семейството прекарва вечерите си. Голямата библиотека сама по себе си показва приоритетите на фамилията.

Люлеещият се стол е бил любим на вечно зъзнещата Ан. С него тя е била винаги най-близо до огъня. На тази маса са написани „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“ и „Агнес Грей“.

На дивана в дясно е починала Емили, след като е чувствала края повече от месец, но е отказала доктор.

Ставала е и е вършила ежедневните си задължения почти до последния ден, като едва няколко часа преди края на живота си е казала „Мисля, че може да видя доктора сега…“. Това са били и последните ѝ думи.

Интересен елемент е малката буква „Е“, която Емили е издълбала в близкия край на масата. Може да се види лесно, ако знае човек къде да гледа. Ето го:

Кухнята им е повече от скромна, защото храната е била винаги недостатъчна и просто непълноценна. Трябва да се разбере ясно, че Йоркшир не е Средиземноморието.

Тук брулените хълмове са точно това – безкрайни зелени тревисти баири, по които няма как да намериш плод по крайпътно дърво или храст с къпини. Градината ти не иска да ражда друго, освен картофи, моркови, лук и ябълки за печене.

Разбирам защо за много от момичетата по това време, особено от северна Англия, е било истински късмет да се омъжат за военен или предприемач, който да ги заведе в Индия.

Плодовете, цветовете и многообразието там са на обратната страна на всичко, което те познават, а на хубавото лесно се свиква- за това и оставали в Индия.

Ето къде са си приготвяли овесена каша, пай, печено и зеленчуци – основната им храна.

Когато порастват достатъчно, за да са преподавателки, момичетата опитват тази професия, но тя наистина не им е на сърце.

Най-добре за това какви неприятни създания са учениците им, особено богаташките деца, е описала в романите си Ан Бронте. От горе на всичко единственият син Патрик Брануел, когото всички наричат просто Брануел – не се оказва на висотата на това, което изисква от него живота.

Той би следвало да бъде стабилната опора на стария си баща и на сестрите си, които да подсигури финансово и дори да спомогне за задомяването им.

Наместо това той изпива в Лондон всичко, което семейството може да отдели и ги оставя почти разорени. Връща се безславно, хваща се на работа в новопостроената в градчето гара, но бива изгонен поради кражба на пари от касата.

Шарлът е най-амбициозната и като останало най-голямо дете в семейството поема нещата в свои ръце. Постепенно изкристализира идеята да пишат или да отворят собствено училище. Опитват и двете без особен успех.

Емили е прекалено своенравна, потайна и некооперативна, налага се Шарлът почти да краде стиховете ѝ, за да може да ги комбинира със своите и тези на Ан.

Издават сборник с поезия, но не изкарват много пари от него. Оригиналните книги от тези първи издания сега могат да се закупят в сувенирния магазин на къщата-музей за около £300.

Дните на Бронте минават почти еднообразно, но за това пък сестрите пишат постоянно. Емили е особнячка, която се разхожда из района, Шарлът си кореспондира с приятелки и издатели, Брануел си прекарва времето из кръчмите наоколо, а Ан е балансиращия фактор на групата.

В експозицията на къщата-музей има много от вещите на Бронте. Прави впечатление колко дребна е била Шарлът. Дрехата днес може да стане само на момиче в пред-тинейджърска възраст.

Вещите им съвсем не говорят за заможно семейство. По-скоро едва са свръзвали двата края.

Заплатата на свещеник е била много добра, а и къщата е била без наем за него и семейството му, но все пак Патрик Бронте е бил единственият в дома, който реално печели от някъде, а това е крайно недостатъчно.

Това са писалището и личната ракла на Шарлът. Тя е последната оцеляла от децата на Бронте и е логично да има повече запазени нейни вещи, още повече в последните си години тя единствена се е радвала на начеващата слава на сестрите Бронте и вероятно се е отпуснала с покупките.

За животът и творчеството на сестрите е писано много, но аз никога не ги разбрах, докато не отидох в къщата им.

Група млади хора, без средства, без особени перспективи, чиито ден започва винаги с поглед в гробищата. Там лежат всички от семейството, които вече не са между живите, както и голямата част от населението на Хауърт.

Незнанието е оставило хората от града да се презаразяват постоянно, погребвайки многобройните жертви на върлуващата холера върху хълма, а след това пиейки водата, която подпочвено е отмивала труповете.

Иронично е, че едни от малкото, които са се спасили от тази епидемия са именно Бронте, защото тяхната къща е над гробищата и единствено тяхната вода от собствен източник е била чиста. Разбира се, Бронте пък са заразени до една с туберкулоза, която си донасят от училище. Трудностите за тях нямат почивен ден.

Ето как изглежда мястото около къщата. Вляво на улицата е училищната сграда, в която е преподавал Патрик Бронте-баща.

В дясно остава църквата и гробището, точно под градината на къщата.

Изглед от църквата нагоре- в дясно на снимката се вижда училището, а отгоре – къщата.

Надолу по тясната калдъръмена улица се слиза лесно през лятото, но е било трудно да се качва в къщата вечно пияния и надрусан Брануел.

Иначе изглежда романтично, но е много хладно дори за средата на юни. Не искам да си мисля как е в средата на януари. Градчето е пълно с места за ядене и сядане за малка почивка.

Бронте хранят и до днес града и околията много добре. Всичко е подчинено на техния живот тук и местните не просто го знаят, а подчертават и експлоатират това по един много английски начин.

Малко се е променило в екстериора на градчето.

Стои си непокътната дрогерията, от която младия Бронте си е купувал легалните по това време „обезболяващи“, разпространението на които сега се наказва със затвор, защото в нашето време същите се наричат наркотици.

Ние отидохме да обядваме в любимия му пъб „The Black Bull“. Интериорът е почти недокоснат, с изключение на вкарания ток, вътрешни тоалетни и мокет.

Най-известният портет на трите сестри, чиято хартиена рамкирана репродукция виждате да виси на стената в ляво над главата на детето, е дело на Брануел и се счита, че отразява най-добре действителните им образи.

Дори любимият му стол има почетно място с табелка. Това, заедно с няколкото картини са почти единственото наследство, което той е оставил.

Просто не е бил достатъчно талантлив в нещата, с които се е захващал, нито достатъчно волеви, за да намери и се захване с нещо, в което да е добър.

Тъжно е, че ще остане така във вечността, но Брануел сам е казал преди да си отиде, че не е оставил нищо смислено и стойностно след себе си на този свят. Поне е бил реалист, въпреки алкохола и наркотиците.

Съвременните магазини също се опитват да поддържат мита и чувството за Бронте живи. Ето какви обувки, чанти и десени на платове продават.

Има нещо мрачно и триумфално в живота и завещанието на сестрите Бронте. Всички знаят всичко за тях и странностите им, и все пак много остава неизказано или се коментира с недомлъвки.

Всяка сутрин Патрик Бронте е събуждал семейството си и градчето с няколко предупредителни изстрела от пушка, директно насочени към близката стена на църквата, в която по-късно служи на Бога.

Правил е това с цел да наплаши евентуални лудити, които обикаляли навсякъде из Англия по това време, да не се приближават или да знаят какво ги чака, в случай, че все пак решат да дойдат. Има ясни следи от куршумите му по стените на църквата, ето ги:

Емили е признала, че не в Кати от „Брулени хълмове“, а в Хийтклиф е вложила собствения си характер. В тази връзка трябва да се каже, че е била и подозирана в сексуална връзка с брат си, но злите езици говорят това и за трите сестри Бронте.

Шарлът единствена доживява началото на славата, но тя написва „Джейн Еър“, за да не изостава от шеметния успях на „Брулени хълмове“, на който къде тайно, къде явно е завиждала.

Не бива да се забравя, че тя изгаря втория роман на Емили след смъртта ѝ, за да я „предпази от критиките и опетняването на името ѝ“.

Шарлът разрешава обаче публикуване на новия роман на Ан след нейната смърт, без да се опасява от подобни неудобства. Известно е, че Шарлът е искала много слава и пари и е била готова на почти всичко, за да ги постигне, а Емили е отказвала дори да пътува до Лондон, до издателите си.

Емили, също като Хийтклиф към Кати, е била пристрастена към дома си и винаги е страдала неимоверно психически и физически, когато се е отделяла от него.

Имали са и други странности – например Шарлът е отрязвала коса от всеки заминал си член на семейството, вплитала я е в ръкавици и аксесоари и с тях е отивала на погребението. Има ги в музея, ето коси от почти всички починали членове на семейството.

Попитах една от уредничките защо всички кичури изглеждат руси, а семейството е тъмнокосо, съдейки по картините. Тя ми обясни, че с времето косите губят пигментация и вече не са тъмни, каквито са били в началото.

Трябва да се отдаде обаче заслуженото на сестрите Бронте. Те намират начин книгите им да бъдат отпечатани във времената на Викторианска Англия като приемат мъжки псевдоними – единствения им шанс за издаване.

Признават, че са жени доста по-късно. Отказват да се омъжат на всяка цена за когото и да е. Отказват да работят за други работодатели професия, която не харесват – учителки.

Опитват да отворят собствено училище, което не става лесно, те се провалят. Грижат се за брат си, който би трябвало да се грижи за тях, не го злословят, не го злепоставят.

Вярват, че интеректуалните занимания могат да са еднакво доходоносни за мъже и за жени.

Нека не забравяме, че по това време дори кандидатстването например в медицинско училище е било забранено за жените, а съществуването на доктори-жени е било просто изключено. Проблемно е било дори самото присъствие на жени в университетите.

Повече от половин век пък дели Бронте от това изобщо да се постави въпроса за разрешаване гласуването от страна на жените в политически избори. Викторианските времена са период, в който при омъжване всичко, което една жена притежава автоматично се прехвърля на съпруга ѝ, а липсата на материално състояние изхвърля всеки индивид от доброто общество.

В такова време Шарлът написва роман, в който гувернантката се омъжва за господаря на имението, а Емили скандализира с история, в която осиновения син е влюбен в заварената си сестра, съсипвайки живота и на двамата, изкупувайки по пътя си всичко, което първоначално му е пречело да я има за съпруга.

Дори начина на мислене на сестрите Бронте е крайно необичаен за обществото, в което живеят и по един или друг начин то ги изолира. Патрик Бронте е направил всичко, за да бъде прието ирландското му семейство в английското общество.

Това трябва да се оцени на фона на факта, че до 60-те години на двадесети век по вратите на заведения и квартири в Англия е имало окачени табели „Забранено за негри и ирландци“.

Патрик Бронте е вложил всичко в мечатата си да направи името Бронте стойностно, а е угаснал сам, без деца и внуци, последният останал от фамилията човек.

Колко ли трудни са били последните му дни, когато е осъзнавал, че е постигнал всичко, за което е мечтал, но е загубил всичко, за което си заслужава да се живее.

В крайна сметка обаче той всъшност е успял – творбите на сестрите са известни по цял свят като класика именно на английската литература, а мястото, на което Патрик е получил и загубил всичко, е наречено на името на семейството му – Бронте Кънтри. Горчив живот с добра житейска равносметка.

Едва сега, тук в Хауърт, аз разбрах сестрите Бронте. Единственият им шанс да бъдат чути е бил да опънат струната до скъсване. Тъмнината, тъгата, сковаността, чувството за безнадежност, порива за свобода и закъснелия успех са доминиращите впечатления за мен след посещението ми на това място.

Краткият живот, който може да се оцени и като едно дълго умиране на сестрите Бронте е един вик, отекващ през времето и разтърсващ със силата на емоцията си всеки, докоснал се до Брулените хълмове на творчеството им.

Преди да си тръгна се обърнах към църквата, където почиват сестрите и им изпратих един сърдечен салют с права длан до въображаемата ми феминистка фуражка.

Не сте се борили напразно, момичета, разбираме всичко, оценяваме високо и държим фронта на неподчинението. Благодарим ви, спете спокойно. Ние продължаваме напред, докато дойде и нашето време да го предадем на следващите.

фотограф: © Лидия Захариева

Този интересен пътепис ни бе любезно предоставен от Йорданка Маринова – автор на „Кралицата на краставиците“ – трогателен роман за живота и съдбата на пет поколения български жени от Освобождението до наши дни. Книгата можете лесно да закупите тук: smartreading.bg

Още интересни истории от Йорданска Маринова можете да прочетете на личния й блог: vitoshaword.com