.

Въпреки че е полезно да изграждаме мостове дори към групи, на които не принадлежим, и че е важно да се опитваме да сме любезни, не бива да полагаме прекалено големи усилия, не бива да се заблуждаваме, че ако се държим добре, ако успеем да овладеем всички пориви на дивата природа, наистина ще ни смятат за мили, сдържани, покорни и скромни дами.

Това поведение, този стремеж на егото на всяка цена да принадлежи към дадена група, прекъсва връзката с Дивата жена.

И тогава вместо в жизнена жена, вие се превръщате в мила жена с “отрязани котешки нокти”.

Превръщате се в кротка, но нервна жена, отчаяно копнееща да е “добра”.

Не, много по-добре, по-естествено и по-полезно за душата е просто да сте такива, каквито сте и да оставите другите също да не изневеряват на истинската си същност…

Жената не следва собственото си темпо, срамува се, чувства се откъсната от своя Бог, дълбоко е потънала в домакинските задължения, интелектуалните занимания, работата или инерцията, защото това са най-сигурните убежища за онези, които са загубили своите инстинкти.

Тя се бои от самостоятелността, бои се да потърси наставник, майка, баща, бои се да покаже недовършената си работа, преди да я е превърнала в шедьовър, бои се да се грижи за други, робува на авторитети, губи енергията си пред творчески проекти, трепери, чувства се унизена, изпитва гняв, вцепенение и тревога.

Страхува се да ухапе, когато не ѝ остава нищо друго, страхува се от новото, страхува се да изправи глава, да проговори, да критикува, стомахът ѝ постоянно е свит, прекъсва изреченията си по средата, заеква, става прекалено отстъпчива или отмъстителна.

Страх я е да спре, страх я е да действа, непрекъснато брои до три и никога не започва нищо, има комплекс за малоценност, изпитва двойствени чувства, колебае се, макар да е напълно способна да изпълни функцията си.

Тези нарушения не са болест на конкретна епоха или век, а се превръщат в епидемия там, където жените са потиснати, където дивата природа е хваната в капан.

Здравата жена много прилича на вълчица – тя е силна и пълна с живот, зорко пази територията си, има свободен дух, проявява находчивост и вярност.

Когато се откъсне от дивата природа, женската индивидуалност линее, става бледа и призрачна.

Ние сме създадени да преследваме, да раждаме, да създаваме живот.

Когато женският живот е в застой или стане скучен, идва време да се появи Дивата жена, идва време съзидателната функция на женското психе да наводни делтата…

Дивата природа носи изцеление, носи всичко, от което се нуждае жената. Тя носи лек за всички болести.

Тя носи легенди и сънища, думи и песни, знаци и символи. Тя е и средство, и крайна цел.

Да се докоснеш до инстинктивната природа, не означава да размениш местата на всички неща, лявото да стане дясно, черното – бяло, изтокът – запад, да се държиш безумно или неуправляемо.

Не означава да изгубиш социалните си контакти или човешката си същност. Тъкмо обратното.

Дивата природа лежи в нейната основа.

Това означава да си установиш територия, да си намериш глутница, да живееш в собственото си тяло с увереност и гордост, независимо от възможностите и ограниченията на това тяло, да говориш и действаш в своя полза, да съзнаваш нещата и да бъдеш нащрек, да използваш вродената си женска интуиция и сетивност, да следваш собствените си цикли, да откриеш собственото си място, да запазиш човешкото си достойнство.

автор: Клариса Пинкола Естес, „Бягащата с вълци“