.
Душевната жестокост, желанието да унижиш и да нараниш чувствата на друг човек е вероятно даже по-разпространено, отколкото физическия садизъм.
Този вид садистично нападение е много по-безопасен за садиста – в края на краищата не е използвана физическа сила, „само“ думи.
От друга страна, психичната болка може да бъде толкова силна или дори по-силна, отколкото физическата.
Не е нужно да давам примери за този душевен садизъм.
Родителите го проявяват към своите деца, професорите – към своите студенти, висшестоящите – към своите подчинени.
С други думи той бива използван в каквото и да е положение, където има някой, който не може да се защитава срещу садизма. (Ако учителят е безпомощен, учениците стават често садисти.)
Душевният садизъм може да бъде прикрит по много привидно безобидни начини: въпрос, усмивка, объркваща забележка.
Кой не познава някой „майстор“ на този вид садизъм, който намира точно подходящата дума или подходящия жест, за да смути или унизи другиго по този невинен начин.
Естествено този вид садизъм често бива още по-ефективен, ако унижението бъде нанесено пред други хора.*
*Талмудът гласи, че онзи, който унижава някого пред другите хора, следва да бъде считан за човек, който го е убил.
