.
През 30-те години на миналия век, Ерих Фром емигрира от Германия в САЩ. В Германия практикува като психоаналитик, в САЩ постъпва в Чикагския университет и развива силна школа.
Според Фром биологичните потребности са общи за всички живи същества, но това, което различава хората от животните, както и самите хора един от друг, са социалните потребности.
Най-прекрасните и най-ужасните човешки склонности или характеристики на човешката природа са социален процес, изграждащ човешкия индивид.
Характерно за живота на човека е т. нар. дихотомия на съществуването, което означава, че човекът притежава много потенциални възможности, но не е в състояние да ги осъществи в кратките граници на човешкия живот.
Фром разглежда човека като част от обществото, с което обаче не може да постигне пълна хармония, понеже в същото време е и отделна индивидуалност.
Заради това противоречие, когато бъде твърде засилено, личността си изгражда защитни механизми:
1.Садизъм – стремеж към получаване на неограничена власт над другите, без подбор на средствата.
2.Мазохизъм – бягство от свободата чрез подчиняване на другите, отричане на собствената същност.
3.Деструктивизъм – „Разрушавам света, за да не разруши света мен“.
4.Конформизъм – стремеж към пълно съгласие със социалните норми /търсене на безопаност в групата/.
И от самия Ерих Фром накратко за психологическите механизми на доброволното заробване – как се превръщаме в роби на самите себе си и/или в роби на околните:
За това как се превръщаме в роби на собствените си слабости из „Отвъд веригите на илюзиите“:
В най-широкия смисъл всяка невроза може да бъде разглеждана като следствие от отчуждението. Това е така, защото неврозата се характеризира с това, че една страст (напримр към парите, властта, жените и т.н.) става доминираща и се обособява от цялостната личност, като се превръща за човека в негов господар.
Тази страст е негов идол, на който той се подчинява, даже ако може рационално да обясни природата на своя идол и да му даде разнообразни и звучни имена. В този случай човек се управлява от едно частично желание, на което той пренася всичко загубено, и колкото по-слаб е човекът, толкова по-силно е това желание. Той е отчужден от самия себе си тъкмо заради това, че се е превърнал в роб на една част от самия себе си.
В труда си „Душевно здравото общество” Фром разяснява най-простичкия начин да се превърнеш в роб на околните:
Механизмът, чрез който анонимната власт оперира, е конформизмът. Аз трябва да правя онова, което всеки прави, следователно аз трябва да бъда в съгласие с останалите, да не бъда различен, да не се „отцепвам”; трябва да бъда готов и да желая да се променя съгласно промените в образеца; не трябва да се питам дали съм прав, или не, а дали съм се приспособил, дали не съм различен. Единственото нещо, което е постоянно в мен, е точно тази готовност за промяна. Никой няма власт над мен освен стадото, на което съм част и на което в същото време съм подчинен.
В книгата си „Бягство от свободата“ обяснява какво всъщност означава „свободен човек“ и каква е психологическата причина за това, че повечето от нас отказват правото си на свобода и автономия:
Има една възможност, продуктивно решение за взаимоотношения на индивидуализирания човек със света: неговата активна солидарност с всички хора и неговата спонтанна активност, любов и работа, които го обединяват отново със света, но с първични връзки, като свободен и независим индивид…
Обаче, ако икономическите, социалните и политически условия не предлагат основа за реализацията на индивидуалността в смисъла, в който беше спомената, докато по същото време хората губят връзките си, които им дават сигурност, това изоставане от руслото на живота прави свободата непоносим товар.
Тя тогава става идентична със съмнение, с начин на живот, в който липсват значение и направление.
Тогава възникват могъщи тенденции за бягство от този вид свобода в подчинение или някакъв вид взаимоотношение с хората и света, което обещава облекчаване на несигурността, дори и ако това лишава индивида от свободата му.
В „Душата на човека и нейната способност за добро и зло“ Фром продължава да прави точни, но неприятни за околните констатации:
За повечето хора разумът и реалността не са нищо друго освен обществен консенсус. Няма как човек да си „загуби ума“, ако ничий ум не се различава от неговия собствен.
Онова, което повечето хора намират за „разумно“, е нещото, относно което има съгласие – ако не всеобщо, то поне сред значителен брой хора; за повечето „разумност“ няма нищо общо с разума, а с единомислието.