.
Джордж Гершуин се ражда с фамилното име Гершовиц, но семейството му го променя на Гершуин след като имигрират в САЩ.
Джордж е второто дете в семейството на дребен търговец-евреин, емигрант от Русия, който не може да се избави от материалните си затруднения, но въпреки това получава сравнително добро образование, по настояване на майка си.
Едва петнадесетгодишен става професионален музикант: постъпва в една музикална къща, където просвирва на клиентите нотите, които искат да си купят. Така той се запознава с множество танцови мелодии и песни и решава да се насочи към този вид изкуство.
Днес за него се говори като за онзи американски композитор, който „превръща джаза от улично момиче в почтена дама“.
Гершуин съчетава принципите на симфонизма с елементи на класическия джаз.
И действително, никой друг американски композитор не е успял да свърже характерните гласове на своята родина с постиженията в световната музика, както това е направил Гершуин в своята „Рапсодия в синьо“, в операта „Порги и Бес“ и в забележителните си лирични песни.
„Рапсодия в синьо“ се смята за класическа в американския джаз.
Малко известно е, че Джордж Гершуин е и художник – той урежда изложба със собствени произведения.
Отива си от тумор в мозъка само на 38 години. На 11 юли 1937 г. в Карнеги-хол се изпълнява Концертът за пиано и оркестър във фа мажор от Гершуин.
По време на втората част донасят на диригента бележка. Той съобщава на публиката „Прекратихме концерта, защото преди малко Джордж Гершуин почина“.
След една минута мълчание обаче концертът продължава. На погребението му се стичат хиляди почитатели, а след смъртта му неговият брат открива в архивите му 100 негови непубликувани дотогава мелодии.
Внезапно ми хрумна идея. Толкова много се говореше за ограничеността на джаза, толкова невярно се възприемаше неговата функция. Прието е да се смята, че джазът трябва да звучи в едно темпо и да се основава на танцови ритми. Доколкото това е възможно, реших да разруша тази грешна представа с един удар. Вдъхновен от тази цел, аз започнах да пиша с непривична скорост. Нямах нито план, нито структури, на които да се подчинява музиката ми. В този смисъл рапсодията започна без план.
Във влака, под акомпанимента на тракащите колела изведнъж чух и даже видях на ноти цялата конструкция на рапсодията – от началото до края. Чувах я като музикален калейдоскоп на Америка – нашия кипящ котел, нашата многонационална енергия, нашите блусове, нашата улична суматоха… Колкото до средната тема – тя се появи неочаквано, както често се случва с моята музика. Да свиря, когато съм на гости, това е моя слабост, както ви е известно. Точно така свирех в дома на един приятел, когато чух появила се в мен тема, която търсеше изход. Още преди да я изсвиря докрай, вече знаех: това е, което ми е нужно… Седмица след завръщането ми от Бостън аз завърших „Рапсодия в синьо“. Завърших? Разбира се не цялостно. Някои пасажи не бяха отбелязани в партитурата. Времето така ме гонеше, че реших на първия концерт да ги импровизирам… Особено удовлетворение ми достави това, че доказах своята идея: „Рапсодия в синьо“ определено е написана не в едно темпо, независимо от факта, че в нея се срещат танцови ритми.
Харесва ми да мисля за музиката като за емоционална наука.
Животът е като джаза – получава се най-добре, когато импровизираш.
