Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха мъжество, детска наивност и пламъчета от всеки нов образ – такъв беше актьорът Георги Георгиев-Гец. Думите „легендарен”, „голям”, „велик” винаги са му прилягали, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля.
“Цена, знай, че след киното най-много обичам теб и децата!” Съпругата на Георги Георгиев-Гец намира бележката с този текст една сутрин, след като той рано-рано е заминал на снимки. Българското кино също така рано откри актьора и той му се отдаде без остатък.
Всички ние се връщаме към спомените от детството, за да почерпим и обаяние, и радост, и скръб, и усещане за времето и природата.
Струва ми се, че за нас, които сме дошли от село, нито един ден не прилича на вчерашния или утрешния. Всеки нов ден идва с ново усещане.
Обичта си към театъра до голяма степен получих от моите по-възрастни съселяни. Постепенно, със съзряването, тази обич се превърна в необходимост и измести всичко останало в моето ежедневие.
Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности…
За постигането на успехи са нужни съответните природни данни, качества за професията, която човек си избира, и труд!
Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване.
Вече смятам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат със съветите си да го подведат. А често вината е и в самия него.
Когато не се получи една роля, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това отново се появява амбицията. Никога първоначалният шок не се е превръщал в отчаяние.
От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам успех, да мисля вече за следващата роля. Това става толкова бързо, че не мога да се нарадвам, да отпразнувам успеха. Защото винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Тук има хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, отколкото резултатът.
Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги… болшинството не по наше желание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е присърце да говоря за това и да търся някакви причини, но то е факт. Сега част от нас играят в отделни трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго – не зная…
Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам.
Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо никога не ми се е удало. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че никога не ми е стигало времето. Поначало съм бавен актьор, бавно си изграждам образите, много ме занимават подробностите…
В живота никога не съм познал отчаяние!
Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях…