.
Понастоящем има две институции, които контролират живота на децата ни: телевизията и училището, и то именно в този ред.
С дружни усилия те принизяват истинския живот, изпълнен с мъдрост, сила на духа, въздържание и справедливост, свеждайки го до една безкрайна, непресекваща абстракция.
През отминалите векове детството и юношеството са преминавали в истинска работа, истинска благотворителност, истински приключения и истинско търсене на ментори, способни да те научат на това, което мечтаеш.
Голяма част от времето на децата е била посветена на обществена дейност, демонстриране на любов на практика, запознаване с всички слоеве на общността, учене как се създава дом и други подобни занимания, необходими, за да израснеш като пълноценен човек.
Ето обаче как прекарват времето си децата, на които преподавам, според моите изчисления:
Учениците ми спят 56 часа от общо 168-те часа през седмицата. Това означава, че им остават 112 часа седмично, в които да се формират като личности.
Последните изследвания показват, че децата гледат телевизия 55 часа седмично. Това им оставя 57 часа, през които да пораснат.
Моите ученици са на училище 30 часа седмично, прекарват около 8 часа в приготвяне и пътуване към и от училище и отделят 7 часа за домашните си — общо 45 часа.
През това време те са под постоянно наблюдение. Те не разполагат нито с време, нито с място за личен живот и биват наказвани, ако се опитат да проявят индивидуалност в начина, по който организират времето и пространството си.
Това означава, че им остават 12 часа на седмица, в които да изградят своята индивидуалност.
Естествено, освен всичко друго, моите ученици се хранят, а това също отнема време, макар и не толкова много, тъй като традиционното семейно хранене е блед спомен от миналото.
Ако отделим три часа седмично за вечеря, на детето му остават девет часа лично време за цяла седмица.
Изобщо не е достатъчно, нали?
Естествено, колкото по-богато е детето, толкова по-малко телевизия гледа. Времето на богатото дете обаче е не по-малко гъсто програмирано.
То просто е разпределено между малко по-разнообразни комерсиални забавления и неизбежните частни уроци по предмети, които рядко е избирало.
Всички тези дейности обаче не са нищо друго, освен по-завоалиран начин за създаване на зависими човешки същества, неспособни да запълнят сами времето си и да инициират значими занимания, които да направят съществуването им смислено и приятно.
Тази зависимост и безцелно блуждаене са придобили размерите на национална епидемия и аз смятам, че за това до голяма степен са отговорни училището, телевизията и уроците.
Помислете за нещата, които ни убиват като нация: пристрастяващите лекарства, безумната конкуренция, сексът като средство за развлечение, насилието, излагано безсрамно на показ, хазартът и алкохолът.
Най-голямата порнография е това, че милиони хора посвещават живота си на пазаруване и са приели трупането на притежания за своя житейска философия.
Всичко това са различни видове пристрастеност на зависими хора — неизменният продукт на нашия тип училище.
Искам да ви кажа как се отразява на децата ни фактът, че отнемаме цялото им време (а то им е необходимо, за да пораснат) и ги принуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции.
Трябва да чуете това, защото всяка реформа, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна.
Децата, на които преподавам, не проявяват никакъв интерес към света на възрастните. Това влиза в безпрецедентен разрез с хилядолетния човешки опит.
Младите винаги са се вълнували силно от това, което правят големите. Днес обаче никой не иска децата да порастват, още по-малко самите деца; кой би могъл да ги вини за това? Играчките — това сме ние.
Децата, на които преподавам, не проявяват любопитство към почти нищо, а когато проявят, то е краткотрайно и преходно.
Те не могат да се съсредоточат за дълго дори и в неща, които сами са избрали. Забелязвате ли връзката между постоянното биене на звънеца за смяна на класната стая и това явление — вечното губене на концентрация?
Децата, на които преподавам, имат много неясно чувство за бъдещето, за неразривната връзка между утре и днес. Както вече казах, те живеят в едно непрекъснато настояще: и съзнанието им не излиза извън пределите на текущия момент.
Децата, на които преподавам, нямат отношение към историята: те ни най-малко не си дават сметка как миналото определя днешния им ден, ограничава избора им, формира ценностите и живота им.
Децата, на които преподавам, са жестоки едно към друго; те не изпитват никакво съчувствие към изпадналия в нещастие; те се надсмиват над слабостта; те презират хората, чиято нужда от помощ е твърде явна.
Децата, на които преподавам, не реагират добре на близост или откровеност. Те не могат да понесат истинската интимност, защото цял живот са градили навик да се крият в себе си.
Те пазят в тайна истинската си личност, а пред външния свят демонстрират персоналност, взета назаем от телевизията или придобита, с цел да манипулират учителите.
Тъй като на практика не са хората, за които се представят, тяхната дегизировка бива поставена на изпитание от прекалена близост; ето защо тези деца гледат да избягват интимни взаимоотношения.
Децата, на които преподавам, са материалисти и следват примера на своите учители, които подхождат към всичко материалистично, като от край до край го „оценяват“, и на телевизионните си ментори, които се опитват да продават де що може, независимо дали е стока, или не.
Децата, на които преподавам, са зависими, пасивни и плахи, когато са изправени пред непознато предизвикателство.
Тази плахост често се прикрива с демонстративно перчене, гняв или агресия, зад които има само въздух под налягане и не са подплатени, с каквато и да е вътрешна сила и увереност.
Изброените патологични състояния би трябвало да се дължат или на училището, или на телевизията, или и на двете.
Става въпрос за елементарна аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: училището и телевизията.
Извън тях не им остава време да преживеят нищо различно, което да успее да окаже значимо влияние в живота им.
Из „Затъпяване — скритата цел на държавното образование“