.
Усилията за разкъсване на сковаващите човека политически, икономически и духовни вериги заемат централно място в най-новата история на Европа и Америка.
За свобода воюваха потиснатите, търсещи нови възможности, срещу онези, които имаха привилегии и ги защитаваха. И когато една класа водеше борба за собствената си независимост, тя бе проникната от убеждението, че се сражава изобщо за освобождението на човека, а това вече й позволяваше да прегърне един идеал, една мечта, лелеяна в душите на всички поробени хора.
В продължителната, фактически непрекъсната борба за свобода обаче класи, които на определен етап бяха против потисничеството, след победата се нареждаха до своите врагове, за да защитават новите си привилегии.
Въпреки че претърпя много поражения, свободата спечели редица битки.
В тях загинаха мнозина с убеждението, че е по-добре да умреш в борбата против поробителите, отколкото да живееш под тяхното иго. Подобна смърт бе най-високото признание за индивидуалността на падналите борци. Сякаш историята доказваше, че човекът е способен да бъде господар на съдбините си, да взема решение по собствена воля, да мисли и да чувства както намери за добре.
Като че ли пълната реализация на човешките възможности бе целта, към която обществото бързо напредваше. Принципите на икономическия либерализъм, на политическата демокрация, на религиозната автономия и на индивидуализма в личния живот дадоха израз на стремежа към свобода и същевременно сякаш доближиха човечеството до неговото осъществяване.
Оковите се късаха една след друга.
Човекът отхвърли властта на природата, за да стане неин господар. Той отхвърли господството на Църквата и на абсолютната държава. Премахването на външното господство като че ли бе не само необходимо, но и единствено условие за постигане на заветната цел: свобода на личността.
За мнозина Първата световна война беше „бой последен“, а нейният край – окончателна победа на свободата. Съществувалите преди нея демокрации укрепнаха и наред с тях се родиха други на мястото на старите монархии. На нововъзникналите държави обаче им трябваха само няколко години, за да отрекат всичко, което човечеството вярваше, че е постигнало в многовековната си борба. Защото същността на новите режими, поставили под свой контрол целия обществен и личен живот на човека, се състоеше в подчинение на огромното мнозинство, с изключение на шепа хора, на власт, от която то не можеше да търси сметка.
Отначало широко се споделяше мнението, че за общо успокоение победата на авторитарната система се дължи на лудостта на няколко души и тази лудост в края на краищата ще свърши със собствената им гибел.
Други тайничко вярваха, че италианците и германците нямат достатъчно опит в областта на демокрацията, което позволяваше да се изчака спокойно, докато постигнат политическата зрялост на западните демокрации.
Трета илюзия, може би най-опасната, беше, че хора като Хитлер са успели да заграбят властта над огромния държавен апарат само с хитрост и измама и заедно с антуража си управляват просто чрез груба сила, а цялото население е просто един бездушен обект на предателството и терора.
Изминалите оттогава години потвърдиха очевидната несъстоятелност на подобни разбирания.
Трябваше наистина да се съгласим, че милиони хора в Германия бяха готови да се откажат от независимостта си със същото силно желание, с което бащите им се бяха борили за нея и търсеха начини как да избягат от свободата, вместо да я поставят в центъра на стремежите си.
Също така вече сме съгласни, че кризата на демокрацията не е специфичен италиански или германски проблем, защото засяга всяка съвременна държава.
Няма никакво значение какви символи си избират враговете на човешката свобода – тя е застрашена не по-малко, ако бъде атакувана в името на антифашизма, отколкото на отявления фашизъм. Тази истина е изразена много убедително от Джон Дюи, затова ще я предадем с неговите думи:
„Сериозната заплаха за нашата демокрация не е съществуването на чужди тоталитарни държави, а наличността на предпоставки в личното ни отношение и в собствените ни институции, които са създали условия за победа на външната власт, дисциплината, еднообразието и зависимостта от Водача в тези страни. И бойното поле е тук – в самите нас и в нашите институции.“
Ако искаме да се борим против фашизма, ние трябва да го разберем. Самоизмамата няма да ни помогне. А повтарянето на оптимистични фрази ще се окаже безполезно и неадекватно като ритуала на индийски танц за дъжд.
Следните въпроси се открояват, когато се вгледаме в хуманитарните аспекти на свободата, в склонността към покорство и жажда за власт: Какво е свободата като човешко достояние? Дали желанието да бъдеш свободен е вродено у човека? Еднакво ли се проявява то независимо от културната среда, в която живее индивидът, или е нещо различно според степента на индивидуализма, до която е стигнало дадено общество? Дали свободата е само отсъствие на външен натиск, или също така е присъствие на нещо и ако е така, на какво? Какви социални и икономически фактори способстват за стремежа ким свобода? Вероятно ли е превръщането й в тежест, много голяма, непосилна за възможностите на човека, от която той се опитва да избяга? И защо за мнозина свободата е мечтана цел, а за други – опасност?
Дали наред с присъщото желание за свобода съществува едно инстинктивно желание за подчинение?
Ако не е така, как бихме обяснили защо подчинението на един лидер е примамливо за толкова много хора? Дали подчинението винаги е свързано с една публична власт, или е също и резултат на вътрешни сили, като например чувство за дълг или съзнание, или на вътрешен подтик, или на анонимни фактори, да кажем общественото мнение? Изпитва ли човек някакво скрито удовлетворение от подчинението и каква е същността на това чувство?
Всеки опит да разберем защо фашизмът и нацизмът имат привлекателни черти в очите на големите нации, ни принуждава да признаем ролята на психологическите фактори. Защото тук става дума за политическа система, която по същността са не действа върху рационалните сили на егоизма, а разпалва и мобилизира сатанинското начало у човека – за тях сме се лъгали, че не съществуват или най-малкото че отдавна са отмрели.
Обичайната представа за човека през последните векове бе като за едно разумно същество, чиито постъпки се обуславят от собствения му интерес и от способността му да съобразява действията си с него. Колкото повече средната класа жънеше успехи в битките с властта на залязващите политически и религиозни лидери, колкото повече хората налагаха господството си над природата и колкото повече жители на планетата постигаха икономическа независимост, толкова повече укрепваше вярата в един рационален свят и в представата за човека като за напълно разумно същество.
Тъмните сатанински сили у него бяха запратени в Средновековието и дори в по-ранни периоди на историята с обяснението, че са били плод на невежество или на лукави замисли на продажни царе и жреци.
Това минало се възприемаше като угаснал вулкан, който отдавна е престанал да бъде заплаха за хората.
Съществуваше сигурност и увереност, че постиженията на съвременната демокрация са премахнали окончателно всички зли сили.
Светът изглеждаше светъл и сигурен като главните улици на модерните градове. Войните се смятаха за последни реликви на старите времена и сякаш трябваше само още една война, за да се сложи край на войните. Икономическите кризи се приемаха за случайности, макар че се повтаряха с определена периодичност.
Когато дойдоха на власт, фашизмът и нацизмът завариха повечето хора неподготвени в теоретично и в практическо отношение. Те не бяха в състояние да повярват, че човек може ди прояви такава склонност към злото, такава жажда за власт, такова пренебрежение на правата на слабия и такова влечение към покорство.
Не само историята създава човека, но и човекът е създател на историята.
Така например стремежът към слава и успехи и влечението към труд са безусловно необходими за развитието на съвременния капитализъм. Без тези и редица други духовни сили човекът не би имал подтик да действа съобразно с обществените и икономическите изисквания на съвременната търговска и промишлена система.
Макар и да не съществува неизменна човешка природа, не бихме могли да приемем, че тя е безкрайно податлива, и склонна да се приспособява към всякакви условия, без да развива свой собствен психологически динамизъм. Макар да е продукт на историческата еволюция, личността има някои присъщи (механизми и закони, чието разкриване е задача на психологията.
Струва ни се, че ще бъде полезно да разграничим „статична“ от „динамична“ адаптация.
Статична е адаптацията, която не води до промяна на цялостната структура на характера, а се ограничава само до усвояването на нов навик – например смяната на китайския начин на хранене с европейски, с помощта на нож и вилица. Един китаец, пристигнал в Америка, ще се приспособи към този нов модел, но адаптацията му сама по себе си няма да има отражение върху неговата личност и не ще породи нови подтици или черти на характера.
Динамична е адаптацията, когато едно момче се подчинява, на нарежданията на своя строг, прибягващ до заплахи баща, понеже от голям страх да постъпи другояче става „добро момче“. Докато то се приспособява към наложените от ситуацията необходимости, у него нещо се променя. Момчето може да развие отношение на враждебност към баща си, която то ще потиска, защото би било твърде опасно да я изрази открито или дори да я осъзнае. Макар прикрита, тази потисната враждебност е динамичен фактор в структурата на характера му, Тя може да създаде нов, по-силен страх и да доведе до още по-силно чувство на покорство. Може и да породи смътно чувство на неподчинение без конкретна насоченост, изобщо към всичко в живота.
Тук, както и в първия случай, личността се приспособява към определени външни обстоятелства и този вид адаптация създава нещо ново у нея, събужда нови пориви и нови вълнения. Това е адаптация към външни условия, които сами по себе си са ирационални и, общо взето, нямат благоприятно влияние върху растежа и развитието на детето.
Също така социално-психологически явления, съпоставими с невротични прояви, като наличието на силни деструктивни или садистични подбуди в обществени групи, представляват пример на динамична адаптация към социални условия, които са ирационални и вредни за човешкото развитие.
Какво кара човека да се приспособява към почти всяка житейска ситуация и какви са пределите на неговата приспособяемост?
Стремежите и характерните черти, по които хората се отличават един от друг, имат широк обхват на променливост и податливост: обич, деструктивност, садизъм, склонност към покорство, жажда за власт, безразличие, самомнителност, страст към спестовност, стремеж към чувствени удоволствия и страх от похотливост.
Тези и много други влечения и страхове на човешката личност се развиват като реакция на определени житейски обстоятелства. В известно отношение те са устойчиви, понеже след превръщането им в елемент от характера на личността нито изчезват лесно, нито се видоизменят в други склонности.
В противовес на тези потребности има други, неотделими от човешката природа нужди, които са вкоренени във физиологичната организация на човека и императивно изискват удовлетворяване: глад, жажда, необходимост от сън и др. За всяка от тях съществува предел и отвъд него тя става непоносима. Нуждата придобива характер, на непреодолим, всевластен стремеж. Тези физиологично обусловени явления могат да бъдат обединени в понятието самосъхранение – онази страна на човешката природа, на която трябва да се отговори при всички обстоятелства и затова формира най-важния, мотив на човешкото поведение.
Нека да изразим това в проста формула: човек трябва да яде, да пие, да спи, да се защитава от врагове и пр. За да изпълни всичко това, той трябва да работи и да произвежда. „Работата“ обаче не е нито обща, нито абстрактна, а винаги конкретна, т. е. специфичен зид работа в специфична икономическа система. Човек може да работи като роб във феодално общество, като селянин в индианско пуебло, като независим бизнесмен в капиталистическа страна, като продавач в модерен супермаркет или като работник на безкраен конвейер в голям завод.
Различните видове работа изискват съвършено различни качества на личността и налагат различни по характер взаимоотношения с другите хора.
Когато човек се роди, пътят към живота е открит за него. Той трябва да яде, да пие и следователно трябва да работи. А това означавахме трябва да се труди при определени условия и по начини, определени от характера на обществото, в което се е родил. Като отделен индивид той не може да променя тези два фактора – нуждата му да живее и обществената система, в която се ражда – и те определят развитието на останалите, по-гъвкави черти на характера му.
Така начинът на живот на човека, предопределен от особеностите на съответнатаикономическа система, се превръща в главен фактор за формиране на цялата структура на характера му, защото императивната нужда от самосъхранение го принуждава да приеме условията, при които трябва да живее. Това не пречи той да опита, заедно с други хора, да извърши известни икономически и политически промени. Неговата личност обаче от самото начало е моделирана от специфичния начин на живот, с който се е сблъскал още от дете чрез семейството, притежаващо всички основни черти на конкретното общество или класа.
Физиологично обусловените нужди не са единствената задължителна страна на човешката природа. Има и друга, еднакво необходима, която се корени не във физиологичните процеси, а в самата същност на начина на живот и на житейската практика на човека: потребността му да се свърже с външния свят, да избяга от самотата.
Чувството на самота и изолация води до психическа деградация, също както физическият глад причинява смърт.
Взаимоотношенията с другите не са равнозначни на физическия контакт. Един човек може с години да живее сам във физически смисъл на думата и същевременно да е свързан с идеи, стойности или поне социални модели, които му създават чувство за общност и „принадлежност“.
От друга страна, той може да живее сред хора и въпреки това да е завладян от чувство на абсолютна изолация, което след преминаване на определени граници се превръща в болестно състояние от рода на шизофреничните страдания.
Отсъствието на тясна връзка с ценности, символи, модели можем да наречем морална самота и да приемем, че тя е еднакво непоносима като физическата, или по-скоро последната става непоносима само когато е свързана с моралната самота.
Духовната приобщеност към света може да има много форми: монахът в килията си, който вярва в Бога, и политическият затворник в режим на строга изолация, който чувства солидарността на своите другари по борба, не са самотни. Приобщеността към света е различна – може да бъде благородна или не, но дори да се свежда до най-ниското обществено равнище, тя е неизмеримо по-привлекателна от самотата. Религията и национализмът, разните обичаи и вярвания, щом свързват личността с другите хора, са спасение от най-големия ужас за човека – изолацията.
Належащата потребност да се избегне моралната изолация е описана много сполучливо от Балзак:
„Не забравяй обаче едно нещо, нека се вреже дълбоко в паметта ти, докато все още е тъй силна: човек изпитва ужас от самотата. А от всички видове самота най-страшната е моралната. Първите отшелници живяха с Бога, обитаваха най-многобройния свят – царството на душите. Първата мисъл на човека – прокажен или затворник, грешник или инвалид – е да има другар по съдба. За да откликне на този стремеж, който всъщност е самият живот, той влага всичките си сили и енергия в целия си земен път. Щеше ли Сатаната да си намери сподвижници без това непреодолимо влечение? На тази тема човек би могъл да напише цяла поема, която би била пролог към Изгубения рай, защото Изгубеният рай не е нищо друго освен апология на бунта.“
Важен елемент в това отношение е фактът, че човек не е в състояние да живее без някаква форма на сътрудничество с другите хора.
Ако иска да оцелее, във всяка културна среда той се нуждае от взаимодействие с другите хора, независимо дали целта е да се защити от врагове и природни стихии, или да работи и да произвежда. Дори Робинзон Крузо имаше своя Петкан – без него вероятно щеше не само да загуби разсъдъка си, а и да загине. Всеки изпитва такава потребност от подкрепа особено силно по време на детството си. Практическата невъзможност на детето да се грижи за себе си и за насъщните си нужди потвърждава, че неговата непосредственавръзка с другите е въпрос на живот и смърт. Опасността да остане в изолация е най-голямата заплаха за оцеляването му.
Много изостря необходимостта от „принадлежност“ и още един фактор: субективното самосъзнание, умението да се мисли, с помощта на което човек разбира, че е отделна индивидуална същност, различна от природата и от другите хора. Това състояние, макар и да не е еднакво за всеки, изправя индивида пред един същински хуманен проблем: осъзнал, че е нещо различно от природата и от другите хора, схванал, даже и съвсем смътно, че има смърт, болести, старост, той неизбежно стига до мисълта за своята незначителност и безпомощност в сравнение с Вселената и с другите, които не са „той“.
Ако не принадлежи към някаква среда, ако няма цел и насока в живота си, той ще се чувства като прашинка и ще бъде сломен от собствената си нищожност. Откъснат от система, обуславяща стремежите и перспективите в житейския му път, човекът ще бъде изпълнен от съмнения, които в края на краищата ще парализират способността му да действа – т. е. да живее.
Човешката природа не е нито биологично фиксирана и вродена съвкупност от нагони, нито безжизнена сянка от културни модели, плавно приспособяващи се към тях.
Тя е продукт на историческата еволюция, но същевременно е подвластна на някои присъщи механизми и закономерности. В личността действат определени и непроменливи фактори: необходимостта да отговори на психологически мотивираните стремежи и необходимостта да избяга от изолацията и духовната самота.
Наблюдавали сме как индивидът по необходимост приема специфичния за дадено общество начин на живот в разпределение. В процеса на динамично приспособяване към културната среда се пораждат неудържими стремежи, мотивиращи неговите постъпки и чувства. Човек може и да не ги съзнава, но веднъж възникнали, те са непреодолими и изискват отговор, превръщат се в мощна сила, която от своя страна влияе върху моделирането на обществения процес.
Стремежът към подчинение и господство или мазохистичните и садистичните склонности
И двете са бягство от непоносимата свобода.
Най-разпространените форми, в които се проявяват мазохистичните склонности, са чувствата за малоценност, безсилие и нищожество. Анализът на лица с подобни страдания показва, че докато те съзнателно се оплакват от състоянието си и искат да се избавят от него, някаква вътрешна несъзнавана сила у тях ти кара да се чувстват непълноценни или с нищожна роля в обществото.
Оплакващите се от такива състояния проявяват тенденция към самоподценяване и към самовнушение, че са безсилни и не могат да овладеят нещата. Те твърде системно показват явна зависимост от сили извън тях – от други хора, от институции или от природата. Склонни са да не се изтъкват, да не правят онова, което им се иска, а да се подчиняват на фактическите или предполагаемите заповеди на външните фактори. Често такива хора не са в състояние да изпитат чувството „аз искам“ или „аз съм“.
Като че ли такива хора се вслушват в съветите на своите врагове и следват възможно най-неблагоприятната за самите тях линия на поведение.
Други, страдащи от натраплива невроза, са склонни да се измъчват с натрапливи ритуали и мисли. При един тип невротична личност откриваме склонност към физическо заболяване – тя очаква, съзнателно или несъзнателно, болестта като дар от боговете. Често подобни хора се излагат на злополуки, които не биха ги сполетели, ако не са били подвластни на една несъзнавана тенденция, тласкаща ги към бедата.
Мазохистичната зависимост от някаква сила се тълкува като обич или лоялност, чувството за малоценност – като адекватен израз на действителни недостатъци, а страданията – като дължащи се изцяло на непреодолими обстоятелства.
При характери от същия тил постоянно се наблюдават противоположни тенденции на мазохистичните – садистични. Те се менят по сила и са различни по степен на осъзнатост, но винаги са налице.
Различаваме три вида садистични тенденции повече или по-малко преплетени, помежду си.
Едната е личността да подчинява другите на себе си и да упражнява абсолютна и неограничена власт над тях дотам, че да ги превърне в слепи свои оръдия – „глина в ръцете на грънчаря“.
Втората се проявява в импулса не само тя да властва по този абсолютен начин над другите, но и да ги експлоатира, да ги използва, да ги ограбва, да ги съсипва и да си присвоява всичко ценно у тях. Това може да се отнася до материални и до духовни ценности, като в последния случай се имат предвид емоционални или интелектуални качества на личността.
Трети вид садистична тенденция е желанието да се причиняват страдания на другите или да се наблюдава как се измъчват. Страданието може да е физическо, но по-често става дума за духовно терзание. Целта на садиста е да причини активна болка, да унижи, да смути другите или да ги види в нелепо, унизително състояние.
По разбираеми причини садистичните тенденции имат по-прикрит характер и изискват в по-голяма степен оправдание, отколкото социално по-безвредните мазохистични тенденции. Често те биват изцяло скривани от противодействащи форми на прекалена добрина и прекомерна грижа за другите. Някои от най-използваните оправдания са:
„Аз те ръководя, понеже знам какво е най-доброто за теб и в твой собствен интерес е да ме слушаш без възражения.“ Или: „Аз съм най-добър от всички, затова с основание очаквам другите да ми се подчиняват.“
Друго оправдание, прикриващо експлоататорските стремежи, е: „Толкова много съм направил за теб, че сега имам право да взема от теб каквото поискам!“ Най-агресивният вид садистически импулс намира най- използваното си оправдание в две версии: „Другите са ми причинявали страдания и желанието ми да ги нараня е просто един реванш“, или „Нанасяйки удар пръв, аз предпазвам себе си и своите приятели от опасността да бъдем наранени.“
Садистът се нуждае от човека, когото ръководи, и то много силно, защото собственото му чувство за могъщество произтича от факта, че господства над някого.
Различните форми на мазохистичните склонности имат една цел: човекът да се отърве от собствената си индивидуалност, да се обезличи. С други думи, да отхвърли бремето на свободата. Това е очевидно при мазохистични склонности, когато лицето търси начин да се покори на човек или на власт, създаващи у него убеждението, че са изключително силни.
Различните форми на садизъм се свеждат до един основен порив – постигане пълна власт над друго лице, превръщането му в безпомощен обект на волята на садиста, който се стреми да стане негов абсолютен господар, да прави с него каквото си иска.
Той постига това с унижаването и заробването на другия, а най-важната му цел е да го накара да страда, понеже няма по-голяма власт над друг човек от причиняването на болка, принудата да понесе страдания, без да бъде в състояние да се защити. Удоволствието от пълното господство над друго лице (или друго живо създание) е същността на садистичното поведение.
По отношение на практическите последици несъмнено желанието да бъдеш зависим или да страдаш е противоположно на желанието да господстваш над другите или да им причиняваш страдания. От психологическа гледна точка обаче и двете склонности са резултат на една и съща основна потребност, произтичаща от неспособността да се понесе изолацията и слабостта на собствената личност. И при двата случая се губи целостността на собствената личност.
При единия аз се разтварям във външна сила, аз се Обезличавам. При другия – аз израствам, превръщайки друга личност в съставна част от мен, и придобивам сила, която ми липсва, ако съм независим от нея. Винаги неспособността на личността да понесе самотата поражда стремеж към симбиоза с някой друг.
През последните десетилетия значението на „съвестта“ много намаля. Като че ли в живота на хората не играят особено важна роля нито външните, нито вътрешните авторитети. Всеки е напълно „свободен“, при условие че не накърнява законните права на другите. Оказва се обаче, че авторитетът не е изчезнал, а е станал невидим.
Вместо явния управлява „анонимен“ авторитет. Той действа под прикритието на благоразумието, науката, психичното здраве и нормалното поведение и не иска нищо друго освен очевидното. Тази скрита сила не упражнява натиск, а разчита на спокойния подход на убеждението.
Садистичният стремеж към власт се отразява по много начини в „Моята борба“. Той е характерен за отношението на Хитлер към масите в Германия, които той презира и „обича“ с типично садистичен маниер, както и към неговите политически противници – обект на съществените за садизма му деструктивни тенденции.
Хитлер говори за удовлетворението, което изпитват масите от упражняване на господство върху тях:
„Те желаят победата на по-силния и унищожаването или безусловната капитулация на слабия. Като жена, която е готова да се подчини на силния мъж, вместо да командва слабака, масите също така обичат властелина, а не смирения молител и изпитват много по-голямо удовлетворение от учение, което не търпи съперници, отколкото от подарената либерална свобода. Не им е ясно какво да правят с нея и дори се чувстват изоставени, когато я имат. Те не осъзнават нито наглостта, с която ги тероризират духовно, нито жестокото орязване на човешките им свободи, защото изобщо не проумяват заблудите на това учение.“
Обикновено Хитлер се опитва да мотивира желанието си за власт. Неговите най-важни основания са: господството му над други народи е за тяхно добро и за доброто на световната култура; желанието за власт се корени във вечните закони на природата; самият той действа по заповед на висша сила – Бог, Съдба, История, Природа; опитите му за господство представляват отбрана срещу стремежа на други да господстват над него и над германския народ. А той иска само мир и свобода.
Жертването на личността и свеждането й до прашинка, до атом според Хитлер изисква самоотричане от правото да се отстояват собствените мнения, интереси и щастие. Това самоотричане е същността на политическата организация, в която „човекът се отказва от личните си мнения и интереси… „
Функцията на една авторитарна идеология и практика може да се сравни с ролята на невротичните симптоми. Те са резултат на непоносима психологическа обстановка и същевременно предлагат решение, което прави живота възможен.
Стремежът към свобода не е метафизична сила и не може да бъде обяснен с природните закони. Той е неизбежният резултат на процеса на индивидуализиране и на растежа на културата.
Източник: „Бягство от свободата“, Ерих Фром
