.

През 1985 г. френската психоаналитичка Франсоаз Долто изнася лекция по една нетипична за нея тема – смъртта и отношението ни към нея: как я приемаме, как мислим за нея, как да говорим за нея на другите и на депресираните.

Ще ви кажа нещо, което е от значение за психолозите, работещи с така наречените депресирани хора, които обичат да повтарят следното: „Животът ми вече няма никакъв смисъл…“.

Попитайте ги: „Ами тогава защо продължавате да живеете? Какво ви кара да го правите, щом твърдите, че да се живее, е толкова тъжно?“.

Много е важно да накараме тези хора да говорят за усещането за смърт вътре в тях, защото по този начин ще им помогнем да се освободят от него, а не като се опитваме да им повдигаме духа.

Повдигането на духа води тъкмо до обратното. Депресираният човек ще си помисли: „Този е жив и току-що се опита да ми повдигне духа“, сякаш е малко дете, на което мама ще му даде биберона. Нищо подобно.

Онова, от което депресираните се нуждаят, е да им се каже: „Добре, а кое ви кара да предпочетете живота? Защо продължавате да живеете?“. И по този начин малко по малко ние им помагаме – като им провеждаме психотерапия, когато дойдат при нас. Дотук говоря за психотерапевтите.

Лекарите соматици обаче предписват ветеринарни лекарства на едно изтощено, депресирано тяло; защото у всеки човек има две страни: ветеринарната, клетото животинче, което се влачи със сетни сили и е изгубило хъса си за живот – ние сме клети животинки, защото сме и бозайници, – но също и говорещото същество, което общува с другите и което иска да срещне човек, който да му каже: „За кого живеете? За какво? За да обичате кого, при положение че, щом се чувствате толкова изтощени, не обичате себе си?“.

Има хора, които не вземат изписаните от лекаря лекарства, и защо не ги вземат? „Защото не им вярвам. – Така ли? А в какво вярвате тогава?“ Не знаят.

Вярват, че ако говорят за депресията си, ако заразяват с нея ближния, животът им ще стане розов. И това е важно, защото, както знаем, несъзнаваното не познава смъртта, несъзнаваното не познава депресията.

Тогава какво представлява депресията?

Своеобразно регресиране с цел манипулиране на някой друг, дори на някой друг в нас самите, на някой, когото сме вписали в себе си, който е там, за да ни манипулира, да ни гали по коремчето или да ни смуче палеца – което е друг вид мастурбация, макар и не толкова регресивна, колкото внушението, че имаме пъпна връв, която можем да възобновим или която може да ни свърже с друг човек.

Ето защо е важно да попитаме: „Какво ви кара да живеете? Аз не мога да направя нищо друго, освен да ви говоря за онова, което ви кара да живеете, въпреки че вие искате да ми говорите за своите злочестини.

Те са факт и говорейки за тях, вие няма да ги промените, истинската промяна ще настъпи, ако говорите за нещата, които ви карат да устоявате на всички несгоди, защото човек наистина има не една причина да умре, но вие все пак не го правите, защо?“.

Ето така можем да помагаме на хората.

На депресираните, които разправят наляво и надясно за своята смърт, за да впечатлят околните, трябва да им се каже: „Защо продължавате да живеете? Наистина, защо?“

Защо не направите като пеперудите, които слагат край на живота си, когато усетят изчерпването си като биологичен вид? Какво кара съществата да живеят?

Това е начинът да събудим у човека реалното и символичното, вместо да го оставяме потопен в един въображаем свят, на който да се наслаждава в опит да заприлича на някого, когото е видял, или да предизвика съчувствието на майка си, както навремето, когато е бил малък.

От това няма никаква полза.

Из „Да говорим за смъртта“