.

Една единствена песен в течение на три минути може напълно да измени химията на чувствата. Нищо в света не е способно на това.

Той е само петгодишен, когато семейството му се разпада, баща му напуска дома си и никога вече не се чува нищо от него.

До 14-тата си годишнина Дейв Геън три пъти посещава юношески съд заради крадене на коли и вандализъм. Шест месеца след като напуска училище през юли 1978 г.

Дейвид минава през двадесет работни места, всички, от продаване на безалкохолни напитки до строителство. През 1979 г. подава молба за място в „Southend Art College“ и учи дизайн, надявайки се на бъдеще в модната индустрия.

Но, за щастие, истинският талант на Геън – музиката, бива забелязан. Днес, групата му Depeche Mode, която е продала над 100 милиона копия от албумите си, над 40 от синглите им са разбили британските класации, присъства в класацията на „50-те групи, променили света“ и в класацията на „100-те най-велики изпълнители на всички времена“.

Че музиката е най-важното нещо в живота на Дейв, е ясно на всички, които са имали щастието да присъстват на концертите им:

Имам нужда да чувствам публиката. Наслаждавам се на чувствата на всички, които присъстват на концертите ни. Има нещо магическо в цялата тази атмосфера. Все едно заедно сътворяваме всичко.

В „Enjoy the silence“ има нещо, което е от вечността. Никога не се изморявам да я изпълнявам, нито пък съм мислил да й придавам ново звучене.

Отнема много време, за да откриеш собствения си глас, тъй като подражаваш на всички, които са те вдъхновили. В моя случай- Дейвид Бауи, Джон Лайдън, Джони Кеш.

Дейв със сигурност е човек с ярка индивидуалност. Неслучайно го наричат Котката, тъй като няколко пъти е бил на косъм от смъртта заради наркотици и алкохол. Самият той разказва:

Имах няколко срещи със смъртта, на които сам избрах да отида. Последната беше през 1996 г. и тя преобърна живота ми. Проумях, че не съм безсмъртен. Нямаше внушителна бяла светлина – напротив, – просто потънах в ужасна тъмнина и един зловещ глас в мен каза: „Това не е правилно!“

Дейв Геън се буди всяка сутрин в 4,14. Не е нужно да поглежда часовника. Много добре знае колко показва. Часът, в който умира от свръхдоза през 1996-та.

Мисля, че някой иска да ми напомни колко прекрасен всъщност е животът ми. И че не съм аз този, който ще реши кога да свърши.

Досега Геън е изразходвал четири от котешките си живота. А останалите възнамерява да запази. Защото най-накрая осъзнава, че всъщност му се живее. Сега, в този свят, с това семейство, с тази група и музика, и без вредните навици:

Когато със съпругата ми сме на романтична вечеря, обикновено ми се иска чаша червено вино, но си поръчвам газирана вода. Предпочитам виното, но си знам, че няма да приключи само с една чаша.

Аз съм доста пристрастяваща се личност. Затова внимавам, защото често искам повече от това, което ми е нужно. Дори и да е шоколад.

Със сигурност имам тъмна страна, която може да бъде доста порочна, но нали всеки от нас има такава?

За мен винаги е било предизвикателство да гледам към светлината, да търся онези кътчета в сърцето, където има надежда и вяра, и да се опитам да ги сграбча, вместо да ги разруша. Прекарах много години в опити да унищожа тези чувства на надежда. Със сигурност имах някои постижения.

Една част от мен иска да е грижовен и любящ баща. Но имам и друга – която иска да съм мръсно животно. И ако не й позволя да излезе, се побърквам.

Често се улавям паднал на колене, молейки се нещо или някой да излезе извън контрол.

Познавате само моята повърхност. Нужни са ми години, за да имам близки отношения с хората. 

На 8 октомври 1993 г., в Ню Орлиънс, 30 000 души викат Depeche Mode на бис, но Дейв Геън не може да помръдне, не може да диша, не чува какво крещят.

Пристигат парамедиците, диагнозата е сърдечен удар. Докато зад сцената те се борят за живота му, групата е принудена да укроти хората и излизат на бис без него. 

През август 1995 г., след значително количество депресия, наркотици и алкохол, както впоследствие сам разказва:

Вече бях изпил бутилка вино, но реших да глътна и шепа валиум. Много глупаво от моя страна. Влязох в банята, видях бръснача и прерязах китките си. Беше моментно хрумване. Не съм обмислял специално да се самоубия. Пък и наоколо имаше хора, подсъзнателно съм знаел, че ще ме открият.

На 28 май 1996 г., на пода на хотел в Лос Анджелис лежи Дейв Геън, след свръхдоза кокаин и хероин. Часът е 4,15. Сърцето му спира да бие за цели две минути. Той е в клинична смърт.

Първото нещо, което осъзнах, бе как се отделям от тялото си. Носех се под тавана и наблюдавах случващото се под мен. Парамедиците тичаха около тялото ми и се опитваха да ме спасят. А аз пищях, че всъщност не лежа там долу. Мисля, че това беше душата ми. Секундите ми се сториха като часове. След това изведнъж ме погълна пълен мрак. Сякаш някой бе изключил светлините.

Когато идва в съзнание, вижда, че е прикован с белезници за болничното легло, а полицаи му четат правата заради притежание на наркотици.

Изкарах цяла година в клиника. Всеки ден взимаха проба от урината ми, за да се уверят, че съм чист. В противен случай отивах за две години в затвора. А това наистина ме плашеше. След тази случка най-накрая осъзнах, че всъщност съм смъртен.

На 12 май 2009 г., малко преди групата да се качи на сцената в Атина в съблекалнята на Дейв му прилошава. Поставят диагноза гастроентерит. Последвалите тестове обаче откриват тумор в пикочния мехур. За щастие операцията е успешна, но много от датите в турнето са отменени.

Вече знам. Няма бяла светлина, няма покой. Има само непрогледен мрак. Пропилях толкова много заради наркотиците и алкохола. Но остарявам и няма да прахосам и секунда от оставащото ми време.

Радостта идва от там, откъдето най-малко я очакваш. Обикновено от простите неща – когато гледам синът ми да играе баскетбол, когато се разхождам в парка, когато дърветата цъфтят.