.

Читателите от по-старото поколение, което помнеше наизуст много от най-хубавите стихотворения на големите ни поети, сигурно си спомнят „Черешката“ на Христо Смирненски:

Пристегната гиздаво в пъстър костюм,
Пристъпваше свежа и лека
И скоро възви ти по прашния друм
От малката тиха пътека.
На нас, чужденците, със поглед смутен
По шепа череши подаде.
И всеки въздъхна, от тебе пленен –
Зер бяхме и тримата млади…

Стихотворението е публикувано през 1919 година, когато поетът е само на 21 години, и е посветено на красивото девойче от Павликени Елена Попова.

Тази Елена чак до дълбоки старини, вече баба, разказваше как навремето поетът бил лудо влюбен в нея и дълго време й пишел „красиви писма“. Запознават се, когато той работи в бригадата, трасираща пътя за жп линията от Павликени до Суходол.

Земляците й я помнят като гиздава и напета. Родителите й обаче не й разрешават да се омъжи за „чужденеца“ и след време тя пристава на местен момък.

Баба Елена признава пред свои дружки, че когато се задомява, решава да унищожи писмата си от Смирненски, за да не се сърди мъжът й…

Изгаря ги всичките. И двамата с мъжа й отдавна не са между живите. Днес в Павликени живеят някои от внуците й.

Женя Дюстабанова

Що се отнася до поета, две години след раздялата си с Елена, той се влюбва в едно момиче с „бръшлянени очи“ – Женя Дюстабанова. Тя е само на 16 години, ученичка е във Втора софийска девическа гимназия, но ги изумява с познанията си по литература. Общителна, остроумна, трезвомислеща и категорична в своите възгледи. И с невероятно чувство за хумор. Може би точно то прави най-силно впечатление на брилянтния шегобиец, подписващ се с псевдонима Ведбал. Много скоро Женя става за него „най-нежната муза и най-огнената отрова“ и двамата остават неразделни до смъртта му. Уви, тя настъпва само след две години!

Женя Дюстабанова е от рода на легендарния революционер и участник в Априлското въстание Цанко Дюстабанов, осъден на смърт и обесен през 1876-та. Майка й, Ани Дюстабанова, пък е известна деятелка на работническото движение, а по-малката й сестра Дора често рецитира в Ючбунар стихове на пролетарския поет. Тази обща среда и общи възгледи още повече сближават семействата на двамата влюбени.

Запознава ги сестрата на Смирненски – Надежда, която е първа приятелка на Женя и често ходи у тях, за да си говорят за прочетените книги. В онези следвоенни години книгите са единственото наслаждение за бедните момичета от Ючбунар.

Запазени са много писма между Христо и Женя, които дават най-точна представа за тяхната връзка – тя съвсем не е безоблачна, ревност отравя всекидневно щастието им. Двамата непрекъснато се подозират един друг в изневери.

Бившите приятелки на Смирненски и неговата общителност не дават мира на Женя. „За мен ти не си кукла, не си послеобеден десерт. Ти си и любима, и сестра, и другарка“, убеждава я разпалено в писмо поетът и оприличава себе си на малко дете, което носи препълнената си с обич душа като преливаща чаша, та затова е така несръчен на вид.

В друго писмо й пише:

Ти излизаш пред мене замислена, скръбна и тъй много любима. Помня те: за нещо сме скарани. Ти вървиш мълчалива пред мене из калта и аз разбирам какво най обичам в тебе: оная вечна скръб по живота и заради живота…

Но дали е безпочвена неговата ревност? Както често се случва в живота, в Женя се влюбва един от най-добрите му приятели – Матвей Вълев, който сътрудничи на редактираните от Смирненски списания „Българан“ и „Маскарад“.

Вълев е бил докер по Черноморието, дървосекач в Лонгоза, общ работник по жп линиите, но на 20 години вече е и популярен и търсен хуморист.

И ето че точно този пръв приятел на Смирненски се опитва да му отнеме момичето, като го засипва с писма, в които разкрива чувствата си. Но Женя е направила своя избор и дори дава на Христо да прочете писмата на Матвей.

Смирненски гледа великодушно на тая история и дори я съветва да бъде по-благосклонна към влюбения. Смирненски пише през 1922:

Първо: той наистина много те е обичал. И ако в писмата му има доста глупост, което и сам той признава, това се дължи на любовта му. Второ: в писмата едно е явно – ти никога не си му писала. Това наистина сочи един корав и забележителен характер, но то съветва още: „Женя, никога не бъди тъй неумолима, да не кажа жестока!

„На такива вопли на една човешка душа като: „Женя, пиши ми, моля те, пиши ми!“, ти би трябвало да отговориш макар с две-три официални или даже отрицателни думи“, съветва я той в друго писмо.

В трето пък признава:

Гледам сивата усмивка на Витоша и се мъча – защо във всички свои отношения с момичета съм можел да поставям всичко в юзди, да опаковам сандъци и да определям: любов, флирт, скука, спорт, а защо с Женя въпроса не мога да го определя нито чрез математиката на чувствата, нито с логиката на ясната любов…

Невъзможно е да туря рамки на този океан от чувства. Ти си най-тънката и най-болната струна в моята психика. Женя – това съм аз, аз – това е Женя…

След години Женя ще сподели в спомените си, че дори когато вече е много тежко болен, Христо посреща близките си винаги засмян, без да сподели и частица от силните си болки.

Само веднъж го заварих отчаян – спомня си тя. – Дали предчувстваше близкия си край? Не знам. Дори пред мен не показваше слабост. Никога не говореше за болестта си.

Нещо повече, когато през април 1923-а диагнозата му е вече несъмнена – милиарна туберкулоза, Смирненски намира сили да се надсмее над болестта си:

Слава Богу, че имам само два дроба – догодина туберкулозата няма вече къде да се приюти. Всъщност на мене какво ми трябваше да отивам „на гости у дявола“! Ето че опашката му остана в ръцете ми…

Макар че Женя го посещава всеки ден, Христо непрекъснато й пише влюбени писма от квартирата си в Горна баня, където е изпратен по лекарска препоръка на спокойствие и чист въздух.

Именно Женя носи последните му стихове по редакциите, събира и хонорарите му.

Междувременно състоянието му се влошава, но той все още намира сили да се шегува. Сутринта на 13 май 1923 г. Женя взема от бюрото му последното писмо, което той не е имал сили да изпрати до нея. Обещава, че след като го прочете, ще му го върне, за да го допише. Двамата никога повече не се виждат.

След смъртта му Женя се затваря в себе си и дълги години пази пълно мълчание за тяхната любов. Тя никога не се омъжва и умира стара мома.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев