.

Пази Вярата и Помагай на Бедните! – Девизът на Mалтийския орден

В своето есе „Необходомостта от Рицарство“ Клайв С. Луис разделя  хората на такива, които стават за война, но са неадекватни и непригодни за време на мир, и такива, които са миролюбиви и благи, но напълно безполезни ако трябва да се воюва.

Повечето от нас по природа се числят към едната или другата група.

Tочно затова рицарството, което съчетава войнските добродетели с качества като милост и доброта, не е ествствено съчетание. 

Рицарството „не е продукт на природата, а продукт на изкуството“ – нещо, което се създава и изгражда, а не нещо което естествено съществува.  

И днес има романтици-идеалисти, които искат да променят света към по-добро, докато повечето хора прагматично действат според реалността такава, каквато е, а не каквато би трябвало да бъде.

Практиците търсят изгода, оптимални решния, искат да се наложат със сила в тази реалност, но рядко опитват да я променят към по-добро.

Романтиците-идеалисти се оказват „добрите губещи“.

Освен, че трудно успяват в своите намерения в тази враждебна реалност, те трябва да се борят и със собственото си отчаяние от честите поражения.

Не му е лесно на Дон Кихот в един свят, движен от законите на Макиавели.

На идеалистите често им липсва здравословна доза прагматизъм, стратегия, креативност и твърдост, за да  променят реалноста и да изковат от нея една по-добра ралност.

Не случайно казвам „изковат“, защото тази промяна не става със съзерцание, четене на много книги и философстване.

Когато идеализмът се „съедини“ с ралността, тогава се ражда тази чудна сплав, наречена Рицарство, за която пише и К.С. Луис.

Сплав от горщо и чувствително сърце, защитено в стоманена броня от непоклатима вяра, което не позволява да бъде смачкано от бруталната действителност, а знае как да я претвори в нещо по-добро и по-справедливо.

Сплав от огън и вода не се среща в природата.

Тази сплав сама по себе си е чудо, защото е родена не от природни стихии, а от божествен замисъл.

През XIII в. един каталонски рицар и философ  – Рамон Лул извежда идеята, че рицарството трябва да стане водещо в обществения живот.

Мечтата му е повсеместно да бъдат създавани рицарски школи и ордени и чрез тях да се преобрази цялото общество.

Рицарските школи не само трябвало да освободят поробените от исляма части на Испания, но трябвало да възпитат нация от войни, които са поели по пътя на вярата и духовното усъвършенстване.

В тези школи е трябвало да се изграждат цялостни личности,  „изковали“ своя характер да търсят истината, да служат на другите и да се борят срещу неправдите. 

Днес в началото на XXI в. светът има също толкова огрома нужда от рицарсвто.

Не рицарсво в смисъл на възстановки с лъскави брони и бутафорни турнири, а рицарсво като изграждане на личности и характери, като школа за развитие и израстване.

Рицарството е ковачницата, в която личността се оформя като меч, който бива подложен на много удари и след това се закалява в хладната вода на ралността.

Подобно на стоманата, рицарят е закалил своето сърце не само да мечтае за по-добър свят, но и да има силата да пробие в реалността и да отсича от нея злото.

Така рицарят оформя от грубата скала на реалността изящна склуптура на света такъв, какъвто го  замислил Твореца при неговото създаване.  

Завладяни от „нищото“

Вече трето десетилетие живеем в бездуховен вакуум, където „героите“ на нашето време са мутрите, престъпниците, силиконките и безскрупулните бизнесмени.

Живеем в страната на чалга-културата, където няма идеали и стремежи, а само животински страсти и откровена простащина.

Духовната картина ме връща в един чудесен детски филм – „Приказка без край“ (NeverEnding Story, 1984). Там приказната страна на героите бе нападната и унищожавана от „нищото“.

То поглъщаше целия свят, с всичката приказна красота в него.

Това „нищо“ доста точно символизира бездуховността и липсата на ценности, с които се характеризира и днешната ни действителност.

След епохата на вонстващ атеизъм и комунизъм, вместо да се върнем към традиционния  християнски морал, ние сякаш бяхме погълнати от „нищото“.

Това е духовният вакуум на пост-тоталитарната епоха. Няма идеали и стремежи. Властва законът на джунглата. Животът няма висша цел и мисия.

Разбира се, грозната действителност е скрита зад бляскави фасади и красиви опаковки.

Медиите системно манипулират хората с псевдо-ценности, насаждайки масова ‘култура’ вместо личностно изграждане.

В света на информационните технологии си мислим, че сме по-развити от хората, живели в XIX в. например.

Като развитие на човешката личност, смея да твърдя, че по-скоро сме деградирали спрямо тях. Технологичната еволюция е била компенсирана с личностна деградация.

Точно през XIX в. западния свят е завладян от романтизма. Рицарски романи като „Айвънхоу“ и „Черната стрела“ са представяли рицарството не като средновековна отживелица, а като съвкупност от ценности и идеали, които могат да се живеят и в настоящето. 

Да бъдеш джентълмен и кавалер е било въпрос на морал и чест. Това е рицарският кодекс на поведение в обществото.

Било е време на идеали и идеи.  Този свят бива пометен от двете световни войни през последвалия XX в.

Тоталитарните идеологии налагат съвсем други ценности.

Искаха да създадат „нов свят“ без Бог и „нов човек“ в него.

Те на свой ред отстъпиха, победени от консуматорското общетсво и корпоративната алчност.

Съвременният „либерализъм“ няма нищо общо с автентичния либерализъм от времето на романтизма.

Сегашният войнстващ ляв либерализъм е тоталитарна идеология воюваща с нормалноста и всички инакомислещи.

Мултукултурализмът е инструмент, ползван за заличаване на западната цивилизаци и нейните традиционни ценности.

Политическата коректност е новият красив заместител на цензурата.

Рицарският идеал под някаква, макар и изкривена форма, имаше и при социализма.

Имаше го в текстовете на песните, имаше го в идеалите на романтичните млади (тогава) хора; имаше го и във филми като „Тимур и неговата команда“.

Самите идеали на пионерската организация водят корените си от рицарството. Ленин я създава копирайки бой-скаутите, „отсичайки“ корените на християнството, той я „присажда“ върху войнстващия антихристиянски комунизъм. 

Да служиш на обществото, да помагаш на възрастни, слаби и беззащитни хора, да проявиш смелост и себеотрицание спасявайки и помагайки на другите – това е  рицарският идеал, а не „комунистически морал“.  

Но какво стана след падането на комунизма? Вместо да се върнат традиционните ценности, дойде „нищото“.

Младите хора мечтаят да са мутри и силиконки. „Нищото“ се е „облякло“ в дрехите на показна външност – мускули и силикон, а зад тях е нищото ….. нищо в главата, нищо в сърцето, нищо като смисъл в живота.

И не, че умението да се биеш или красивото тяло са нещо лошо, но те не могат да бъдат стремеж и крайна цел в живота.

Те могат да бъдат предимства и активи по време на младостта, но нямат смисъл сами по себе си, ако не са подчинени на някаква по-висша цел. 

Това, че някой може да се бие и да стреля не е главнит проблем – и рицарите са били експерти по бойни умения.

Разликата между мутрата и рицаря е в това, за каква цел служат тези умения – единият е престъпник, паднал до животинското, който използва силата си за пари и лична изгода.

Другият служи на кауза по-висока от самия него – готов е да даде живота си в защита на вярата, слабите и беззащитните.

Рицарят трябва да бъде коректив на неправдите в обществото, а мутрата е по-скоро техен катализатор.

От съвременна гледна точка, рицарят е не само войн, но също и полицай, съдия, благодетел, пример и учител на младите, ‘добрият самарнин’.

Неслучайно девизът на рицарите от Малтийския орден „Защитавай вярата и помагай на бедните“ съчетава воюването с благотворителността.

Сплав от защитник и помощник – безстрашен войн и „добрият самарянин“ едновременно.

Рицарско е както да победиш лошите, защитавайки слабите и беззащитните, така също и да помогнеш на бедните и нуждаещите се.

Врагът не винаги е човек или група от хора.

Врагът може да бъде и мизерията, невежеството, болестите, отчаянието и безпътицата в живота. 

Да помогнеш на незрящ или обездвижен човек да пресече улицата е не по-малко рицарска постъпка, от това да набиеш престъпника и да спасиш неговата жертва.

Мъже на арената

Критикарите и страничните коментатори, които не се включват в никое действие и не участват в никоя битка, са хората, които може би, заслужават най-искрено презрение и будят най-голямо отвращение.

Почит и уважение заслужават тези, които се борят на бойното поле на живота.

В своята велика реч „Citizenship in a Republic“ пред Сорбоната на 23 април 1910 г.,  американският прзидент Теодор Рузвелт  разделя хората на два типа – мъже на арената и критикари:

Не критикарят е този, който  важен; не този, който сочи с пръст как силният мъж се е спънал или къде е можел да направи нещо по-добре. Заслугите са за мъжа, който действително е на арената, чието лице е изцапано с прах и пот и кръв, който се бори доблестно, който греши и после се изправя отново и отново; защото няма усилие бз грешка, но който познава големият ентусиазъм, голямото посвещение; който се раздава за достойна кауза и който накрая, в най-добрия случай, е познал триумфа на високото постижние а в най-лошия случай, ако се провали, поне се е провалил, докато дерзае всеотдайно; така неговото място никога да не бъде сред тези студени и плахи душици, които не познават нито победата, нито поражението.

Светът има нужда от действието, а не даването на съвети.

Не чрез коментари и поучения, не чрез „парализа от анализа“, а само чрез действията си постигаме нещо в ралността и ставаме истински свободни. 

Спомнете си Левски, кйто казва, че „дела трябват, а не думи“.

Рицарство Завинаги

К.С. Луис и Рамон Лул показват на света, че той отчано се нуждае от рицарството. Така е и в днешния ден, когато изглеждаме толкова далеч от него.

Рицарство, което да гори в сърцето на всеки един от нас. Рицарство, което може да бъде и облечено в организирана форма и да се превърне в житейска школа, в кото човек се учи не само на бойни умения, но на първо място се развива и израства духовно – от земната кал към небесата.

От рицарство има нужда и днешното бездуховно време, когато липсват идеали и ценности, когато цялата нация страда от липсата на визия и идентичност, нито знае накъде отива.

От рицарството има нужда във всяко време и епоха. Неслучайно легендата за крал Артур и неговите рицари, завършва с това, че той не е умрял, а е бил отведен в рая на Авалон, но когато земята има нужда от него, той ще се върне с меча си Екскалибур, за да донесе свобода на угнетените.

Сякаш самата легенда е „предвидила“, че ще дойде време, когато рицарсвтото ще бъде забравено, но когато ситуацията потъне в мрак и безнадеждност, рицарството ще се върне отново, за да върне свободата от робството на тираните и бездуховността.

Този ден вече е дошъл. Защото рицарството е състояние на духа, а не средновековната конница.

Затова и руският философ Николай Бердяев пише в „Смисълът на Историята“/VI гл./, че духовното рицарство е вечно. 

Духовното рицарство не остарява и не изчезва, макар все още да гори само с малко огънче. То гори в сърцата на малцина, но може да стане мощен огън, който да разпали сърцата на мнозина и дори да вдъхнови цяла една нация.

Дошло е времето да се възпитават рицарски качества в младите хора, да се издигне рицарският кодекс във всяка житейска област и да се създаде рицарско общество.

За огънят на вярата самият Христос казва „Огън дойдох да хвърля на тази земя и какво повече да искам, ако вече се е разпалил?“ /Лука12:49/ 

Този огън гори в сърцата и колкото по-силно духат ветровете срещу него, толкова повече ще го разпалват.

автор: Теодор Михайлов