.
Определяна от мнозина критици като „най-добрата актриса от войната насам“, Джуди Денч има зад гърба си множество награди и номинации за играта си в театъра, киното и телевизията.
Денч има репутация на велика актриса не само във Великобритания. Все пак като че ли е най-обичана именно там, тъй като по-голямата част от кариерата ѝ се развива в театъра. Често я наричат „национално съкровище“, макар и това да не ѝ харесва особено.
На 81-годишна възраст се сдобива и с първата си татуировка, която гласи Carpe diem – един от сигналите, че далеч не възнамерява да предаде младежкия си дух.
Родената на 9 декември 1934 г. Джуди Денч се е превърнала в символ на изящество, нюанс и кинематографичен героизъм.
Чар никога не ѝ е липсвал с това нейно излъчване, смесица от топлота, сърдечност и пакостлива закачливост. Всичките ѝ актьорски рефлекси са напълно инстинктивни. Не ѝ се налага да обмисля, да пробва едно или друго. Всичко ѝ идва отвътре.
Покрила е всички дисциплини в актьорството – играла е в мюзикъли, класически пиеси, съвременни пиеси, дори в ситкоми. Единствено, все още, не се е пробвала в пантомимата.
Характерът е не това, което говорите, а това, което е между думите. Това са мислите. Затова харесвам киното. Камерата е способна да улови мислите.
Най-искрените емоции съм видяла в огледалото на моята театрална съблекалня.
Най-хубавото в ролята на Жулиета е онази наносекунда, в която разбираш, че са ти я предложили.
Трябва да приемаш своята работа сериозно, но не и себе си. Това е най-доброто съчетание.
Омръзна ми да ми казват, че съм твърде възрастна, за да опитам нещо. Би трябвало да мога да решавам сама дали не мога да правя неща и никой да не ми казва, че ще забравя репликите си или че ще се спъна и ще падна на снимачната площадка.
Възрастта е число. Това е нещо, което ти е наложено… Подлудява ме, когато хората казват: „Ще се пенсионираш ли? Не е ли време да си починеш? Или кажи ми годините си.“
Неотдавна ме обявиха за национална гордост на Британия. И знаете ли какво? Веднага се почувствах като безполезна прашна вехтория, поставена на полицата на стар бюфет.
Имам труден характер, когато някой ме приема за даденост.
Преди година слушах интервю по радиото с жена, която бе навършила 105 години. Когато я обявиха, очаквах да чуя слаб, дрезгав гласец, но нейният глас беше твърд и прекрасен. Тя каза: „Разбрах едно – остаряваш ли, не спирай с живота. Аз никога не спрях да правя онова, което правя, защото зная, че никога повече няма да имам шанса да се върна към нещо, което е отминало.“
Все още не съм се простила със сцената. Искам да изиграя афганистанска жена, която се учи да ходи по въже, а в последното действие, се превръща в дракон. Но къде е тази пиеса?
В „Гордост и предразсъдъци“
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Остаряването е много интимен учител по любов към себе си – АНДИ МАКДАУЪЛ
