.
Когато умра, ще живя в тези стихове, любовта ни ще е вечно жива…
Пабло Неруда, чието истинско име е Рикардо Елиесер Нефтали Рейес Басоалто, придобил световна слава като поето още на 16-годишна възраст с публикуването на еpoтичните му стихове „Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен“.
Но най-хубавите му поеми все още не били написани.
Те щели да бъдат плод на една бъдеща среща и на една все още неслучила се любов между него и Мария Урутия, певица с чудно хубава червена коса, която Неруда срещнал през 1946 г. на концерт в Сантяго де Чиле.
Тогава той бил на 42 години, женен за втори път, дипломат и политик. От тази първа среща и едва разменените погледи сякаш нищо не произтекло…
Три години по-късно обаче поетът вече бил политически изгнаник в Мексико, където получил пристъп на флебит. От болницата му изпратили медицинска сестра, която да се погрижи за него. Това била самата Матилде Урутия, която към този момент работела като първата жена-рехабилитатор в Латинска Америка…
И това ако не е хитър план на съдбата!
Любовта припламнала веднага. В началото поетът и музата му се срещали тайно. Изживяването вляло нови творчески сили в него и той започнал да посвещава на Матилде стихове.
Ето какво се казва в някои от тях:
Аз искам да направя с теб
каквото пролетта прави
с черешите…
Обичат те не за това, че си роза,
топаз или искра
от изгарящи карамфили:
обичам те така,
както се обича загадка,
тайно, между нощта и душата…
Матилде, от своя страна, се учела да понася мисълта, че е втора в живот му.
В своите мемоари тя казва обаче ,че сърцето й било до такава степен изпълнено с любов към Пабло, че въпреки отсъствията му, имала чувството, че той винаги е с нея /“присъствие в отсъствието“/.
Разделите им само усилвали желанието да бъдат заедно. През 1966 г. Неруда получил развод и сключил брак с Матилде.
Стиховете, които й написал, той публикувал в книга, озаглавена „Сто сонета за любовта“, за което през 1971 г. получил Нобелова награда за литература.
В предговора на сонетите пише:
„…като дървени трупи аз събрах тези сонети… за основа на любовта ни; тези дървени сонети живеят само защото ти им вдъхна живот.“
Неруда умира при неизяснени обстоятелства през 1973 г. Матилде се посвещава на написването на мемоари за живота си с него.
Тя често си спомняла един от стиховете му:
Ако аз умра, живей с такава сила,
че всеки студ и болка да помръкнат,
…
Не искам да пресъхват
твоят смях и стъпки,
моето наследство ще е
твоето щастие,
не идвай на гроба ми, аз не съм там.
Живей в отсъствието ми
като във дом.
…
и аз без дъх ще виждам как живееш,
нещастна ли си, ще умра повторно.
Неруда завинаги остава с Матилде. Присъствие в отсъствието…
Той бил в сърцето й. Живеел чрез стиховете си, защото писателите умират само когато и последният човек спре да чете книгите им.
из „Докато сърцето се надява“, Инна Учкунова