.

Д-р Морган Скот Пек (1936–2005) е американски психиатър, публицист, автор на книги в областта на приложната психология и основател на фондация.

Огромният успех на „Изкуството да бъдеш Бог” го превръща в най-известния и влиятелен психиатър в САЩ.

Единственият начин да избегнем болката е да се откажем изобщо от пътешествието на живота.

Удоволствието от живота се увеличава посредством посрещането, преживяването и преодоляването на болката.

За да бъдем свободни хора, ние трябва да поемем пълна отговорност за себе си, но при това трябва да можем и да се разграничим от задължения, които не са напълно наши.

Проблемът за разграничаването на отговорността, която трябва да поемем, от тази, която не трябва да поемаме, е един от най-големите проблеми на човешкото съществуване. Адекватното протичане на процеса изисква от нас проява на желание и способности да извършим продължително себеизучаване.

Като се опитваме да избегнем отговорността за собственото си поведение, ние я прехвърляме върху някой друг човек или организация. По този начин милиони хора всеки ден се опитват да избягат от свободата си.

Като възрастни хора нашият избор е почти неограничен. Това обаче не означава, че не е болезнен. Често ни се налага да избираме по-малката от две злини, но това все пак зависи от нас.

Същността на един зрял живот е низ от лични избори и решения. Ако можем да възприемем това изцяло, ще бъдем свободни хора. Ако ли пък не, завинаги ще останем жертва на самите себе си.

Относително малък брой щастливци продължават до момента на смъртта да изследват тайнствата на реалността, преразглеждат картата си, дори обогатяват, усъвършенстват и преосмислят своето разбиране за света и истината.

Премълчаването на истината винаги е потенциална лъжа.

Мярка за духовната величина на един човек – може би най-точната – е способността му да страда.

Вземането на решения най-добре се справят тези, които преживяват болката на решенията си и все пак си остават решителни.

Любовта изисква усилия. Тя става видима или истинска, когато заради някого (или заради себе си) правим допълнителна крачка, изминаваме една миля в повече.

Любовта е свободно осъществяване на правото на избор. Двама се обичат само тогава, когато могат да живеят и сами, но съзнателно са избрали да бъдат заедно.

Единственият начин да сте сигурни, че ви обичат, е да сте хора, които си струва да бъдат обичани.

Поощряването на независимостта е повече признак на любов, отколкото загрижеността за човек, който може да се грижи сам за себе си.

Най-важната форма на внимание, което можем да дадем на любимите си хора, е да ги изслушваме.

Не е възможно истински да разбереш другия, без да направиш място за него в себе си.

Истинската любов е разширяване на личността, което изисква големи количества енергия. Така че, независимо дали ви харесва или не, просто не можем да обичаме всички.

Истинската любов е скъпоценна и хората, които са способни да я изживеят, знаят, че тяхната обич трябва да бъде колкото се може по-добре фокусирана чрез самодисциплина.

Всяка връзка, в която има истинска любов, е взаимна психотерапия.

Всички човешки взаимоотношения са възможност – или да се учиш, или да учиш другите.

За да е най-добрата, на която сме способни, нашата религия (или светоглед) трябва да е изцяло лична, изкована чрез пламъка на съмнението в огнището на реалността.

Почти винаги сме повече или по-малко компетентни, отколкото си мислим. Подсъзнанието обаче винаги знае какви сме всъщност.

Проблемът е не толкова в това, че хората имат враждебни и сексуални чувства, а по-скоро в това, че притежават съзнание, което много често не желае да посрещне тези емоции и да понесе болката от справянето с тях, затова старателно ги прикриват.

Ако превъзмогнем леността, ще се справим с всички останали препятствия. В противен случай, няма да успеем да преодолеем нито едно.

Страхът от промяната се корени в мързела. Това е страх от работата, която трябва да се свърши.

Разболяваме се именно поради това, че съзнанието ни се противопоставя на подсъзнателната ни мъдрост.

Често точно когато сме сигурни в нещо, ние всъщност се заблуждаваме, а когато сме напълно объркани, се оказваме на правилния път.

Човешката раса се готви за еволюционен скок. Дали ще успеем в него или не, е ваша лична отговорност.

Очевидно вече не е достатъчно да бъдем просто социални животни. Нашата съществена, ключова, решаваща задача е да се превърнем в общностни същества. Само така ще може да продължи човешката еволюция.

Никога не можем да бъдем завършени и цялостни сами в себе си, сами по себе си. Неизбежно ние сме социални същества, които отчаяно се нуждаят едно от друго, не просто за да преживеят, не само за компания, а за да има въобще животът ни някакъв смисъл.

Трябва да се опитаме, доколкото ни е по силите, да бъдем ако не господари на съдбата си, то поне капитани на своя кораб.

Практично е да се помисли за промяна в правилата на играта, когато играта започне да ни погубва.

Вече не е възможно да си спасим кожите и същевременно да не сме наясно с мотивите си и да не съзнаваме културата, към която принадлежим.

Не можем да си спасим кожите, без да си спасим душите. Не можем да поправим бъркотията, която сме внесли в света, без някакъв вид духовно изцеление.

Ако просто търсиш щастие, едва ли ще го намериш. Стреми се да създаваш и да обичаш, без да мислиш за щастието си, и вероятно през повечето време ще бъдеш щастлив.

Ако просто търсиш радост, тя няма да дойде. Работи за създаването на общност и ще я намериш.

Започнете да цените взаимно дарбите си и ще започнете да цените собствените си ограничения.

Когато паднат маските на спокойствието ни и видим страданието, смелостта, сломеността и скритото под тях достойнство, започваме истински да се уважаваме един друг като човешки същества.

В действителност всеки човек е сломен и уязвим. Колко странно, че обикновено се чувстваме длъжни да крием раните си, след като всички ги имаме!

Раните ни са болезнени. Но по-важна е любовта, която възниква, когато ги споделяме помежду си.

Често най-силната възможна проява на любов към приятел, който страда, е споделянето на болката му – да бъдем с него, макар че не можем да му дадем нищо освен присъствието си, дори и когато то е болезнено за нас самите.

Трябва да сме готови да приемем провала и да признаем истината, че „животът не е проблем за разрешаване, а загадка за изживяване”.

Често е болезнено – понякога дори травмиращо – хора, които са постигнали някаква промяна в себе си, да се върнат в обществото, където нищо не се е променило.

Основната погрешна представа или заблуда за човешката природа е, че всички хора са еднакви.

Истината ни освобождава – но преди това ни вбесява.

Ако се отказваме от нещо единствено с цел да спечелим по-добро, трябва да се запитаме: „От какво трябва да се освободя, за да намеря мир?”

Живот, лишен от емоционалните пристъпи на депресията и отчаянието, страха и тревожността, мъката и тъгата, гнева и агонията на прошката, объркването и съмнението, критиката и отхвърлянето, ще бъде безполезен не само за нас, но и за другите.

Предполагам, че Бог е достатъчно велик, за да не се притеснява особено, ако от време на време го проклинаме. Но това, което истински го вбесява, е да го използват.

Цялостната цел на човешкото общуване е, или поне би трябвало да бъде, помирението.

Божията заповед е не да се харесваме, а да се обичаме един друг.

Из „Размисли по пътя“