.
Насим Никълъс Талеб е ливански и американски икономист и есеист.
Работи до 2004 г. в редица финансови институции, след които се отдава на преподавателска и писателски дейност.
Книгата му „Черният Лебед“ е оценена от Sunday Times като една от 12-те най-влиятелни книги, издадени след Втората световна война.
Книгата се задържа 36 седмици в списъка на бестселърите в New York Times.
Години наред Талеб проучва природата ни да се заблуждаваме, че знаем повече, отколкото в действителност знаем.
Съветва „всяка четвърта година да се посвещава изцяло на пропуските в научното и философското образование“ и „да се избягва компанията на „успешните хора“, които не четат книги“.
Въпреки нашия прогрес и натрупването на познание, или може би именно поради този прогрес и това натрупване, бъдещето ще става все по-непредвидимо, докато всъщност човешката ни природа, в сговор със социалните „науки“, се опитват да прикрият тази идея от нас.
Това, което не знаете, е много по-съществено от онова, което знаете. Не е ли странно да наблюдаваш как някакво събитие се случва тъкмо защото никой не предполага, че ще се случи?
Имайте предвид, че мисленето отнема време и по начало е голямо разпиляване на енергия, че предците ни са прекарали повече от сто милиона години като немислещи бозайници и че при краткия обрат, който представлява нашата история и в течение на който сме използвали мозъка си, сме го използвали във връзка с теми, твърде периферни, за да бъдат от значение. Всички факти сочат, че в действителност мислим много по-малко, отколкото си въобразяваме – освен, разбира се, когато се замислим за това.
Противно на множество наши мисловни навици, в нашия свят господства екстремното, непознатото и крайно невероятното (невероятно според настоящото ни познание) и през цялото време се занимаваме с общи приказки, наблягайки на познатото и повторяемото. Това предполага необходимостта да използваме за изходна точка екстремно събитие и да не се отнасяме към него като към изключение, което замитаме под килима.
Ние сме просто една гигантска машина за връщане към миналото. Хората са страшно добри в самозаблудите. С всяка изминала година все повече се убеждавам в наличието на такова изопачаване.
Светът, в който живеем, съдържа все по-голям брой вериги на обратната връзка, които карат събитията да пораждат още събития (например, хората купуват дадена книга, защото други хора са я купили) и така предизвикват ефекта на снежната топка, както и случайни и непредвидими ефекти на обиращия всички лаври победител в планетарен мащаб. Живеем в среда, в която информацията тече с прекомерна скорост, като така ускорява подобни епидемии. Събитията могат да се случват и защото не се очаква да се случат (нашата интуиция е пригодена за среда, където причините и следствията са по-прости и информацията се движи по-бавно).
Моята характеристика за загубеняк е човек, който след като е направил грешка, не си прави равносметка, не я анализира, чувства се засрамен и заема отбранителна позиция, вместо да се почувства обогатен с нова информация; опитва се да обясни защо е напарвил грешката вместо да продължи напред. Този тип хора често се смятат за „жертви“ на някакъв по-широк заговор, на лош началник или лошото време.
На човек, който никога не е грешил, може да се разчита по-малко, отколкото на този, който е сгрешил само веднъж. По-надежден е човек, който е направил много грешки, макар и никога да не е повтарял една и съща грешка, отколкото човек, който никога не е правил такава.
Обичайното не ме интересува особено. Ако искате да добиете представа за темперамента, етичността и личния вкус на свой приятел, трябва да го видите подложен на изпитание при трудни обстоятелства, а не през розовата призма на ежедневието. Може ли да прецените доколко опасен е един престъпник само по онова, което върши през един обикновен ден? Можем ли да схванем здравето, без да вземем под внимание върлуващите болести и епидемиите? Нормалното често е неуместно.
Животът на нашата планета днес изисква много повече въображение, отколкото ни е заложено. Липсва ни въображение и го потискаме у останалите.
Хората не се разхождат с анти-автобиографии, в които се разказва какво не са учили и какъв опит им липсва (това е работа на техните конкуренти), но тъкмо така би трябвало да правят.
Историята не пълзи, тя прави скокове.
Историята е непрозрачна. Вижда се крайният продукт, а не сценарият, по който се случват събитията, генераторът на историята. В разбирането ви за подобни събития има фундаментална непълнота, тъй като не виждате какво има в кутията, как работи механизмът. Генераторът на историческите събития, както аз го наричам, се различава от самите събития по същия начин, както мислите на боговете, които не можем да разберем, бидейки единствено свидетели на делата им. Твърде възможно е да бъдете заблудени относно истинските им намерения.
Помислете каква изненада е била Първата световна война. След Наполеоновите войни светът е изживявал период на мир, който би довел всеки наблюдател до убеждението, че тежките разрушителни конфликти са изчезнали. Но внимание, изненада! Това се оказва най-смъртоносният конфликт в историята на човечеството до този момент.
Историкът Нийл Фъргюсън показва, че въпреки всички стандартни описания на постепенното разгръщане на Първата световна война, в които става дума за „нарастващи напрежения“ и „ескалиращи кризи“, конфликтът е бил изненада. Бил е определен като непредотвратим единствено в ретроспектива, от гледащите назад историци. За да докаже твърдението си, Фъргюсън използва хитър емпиричен аргумент – проверява цените на държавните облигации, които обикновено вземат предвид очакванията на инвеститорите за нуждите на правителството от финансиране и при очаквани конфликти намаляват, тъй като войните водят до сериозни дефицити. Цените на облигациите обаче не отразявали очакването за предстояща война. Отбележете, че това изследване илюстрира, освен другото, как боравенето с цени осигурява едно добро разбиране за историята.
Вземете една пуйка, която хранят всеки ден. Всяко хранене затвърждава убеждението на птицата, че да бъдеш хранен ежедневно от приятелски настроени представители на човешката раса, „защитаващи интереса й по всякакъв начин“, както би се изразил някой политик, е общовалидно житейско правило. Един следобед, в сряда преди Деня на благодарността, на пуйката ще й се случи нещо неочаквано. Тя ще бъде принудена да ревизира убежденията си. Какво може да научи една пуйка от вчерашните събития за това какво я чака утре? Много, може би, но сигурно малко по-малко от това, което си мисли, и именно в това „малко по-малко“ се състои съществената разлика. Пуйка преди и след Деня на благодарността. Историята на един процес, протичащ в продължение на хиляда дни, не ни казва нищо за това, което ще се случи. Тази наивна проекция на миналото върху бъдещето може да бъде приложена към всяко нещо.
Проблемът с пуйката може да бъде обобщен за всяка ситуация, в която ръката, която те храни, може да ти извие врата. Вземете случая с все по-добре интегриращите се германски евреи през 30-те години на 20 век.