.
Люби ми се русо момче. Някое русо, с мека коса, с високо, красиво и ръбато тяло, с момчешки черти, но най-вече русо. За да ме целуне, трябва да се попревие /или пък аз да се кача на столче/. И в цялата история най-важни са устните – момчешки, нежни, но все пак нещо мъжко, много милващи и много желаещи – такива, каквито могат да бъдат единствено устните на момчета…
После – носът – правилен – съвсем правилен, без никакви излишни подробности, просто идеален. Очите – сини, леко присвити, желаещи, коси – казах вече – меки – много меки. Тялото слабо, но не прегърбено, жилаво, с малък таз, доста широки рамене, съвсем, съвсем леко изкривени крака – достатъчно дълги, за да ги харесвам. А, да! Ръцете! Щях да забравя ръцете!
Ръцете са момчешки, с нежен досег, понякога доста търсещи, но никога грубо властни – просто галещи. Когато ме целува, едва докосва уж устните ми, а интересното е по-надълбоко, т.е. по-навътре.
Когато сме заедно, всъщност съм желаела това много, а просто съм забравила. Да, в това съм сигурна – той също желае, но всичко това е някак неосъзнато и от двамата. Едва когато се разделим, се сещаме и така – до следващата среща. Когато се срещнем – отново – виновно забравяме. По това разбирам, че ме обича.
Когато ме докосва, лицето му добива съвсем момчешки израз – някак нежен доверчив, искрен и милващ, тайно желаещ, открито обичащ. И накрая – пред морската градина – смутен, объркан по момчешки, и разбира се – пред любовно обяснение.
Но какво съм почнала да пиша за него – първо, тетрадката ми няма да стигне и, второ – нощта. Пък предстоят ни толкова много дни и нощи, че няма нужда повече сега. И утре е нощ. Само любов, щастие и добро желание да има.
24.01.1979
През най-големите изпитания, които могат да споходят човека в простата история на неговото човешко съществуване, минава сега бедната моя момичешка душа, /вече се принуждавам да пиша глупости по простата причина, че само мъдрите и разумни неща притъпяват и най-хубавите неща у субекта – глупости, те са за това – да не губи човек добрия си вкус към хубавите неща./
ЕТО МЕ ДНЕС…
Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.
Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.
После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила – казах – наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.
Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!
***
Под мене като грохнал мършав кон
Денят ми олюлява се да рухне.
Катеря се по гърбавия склон
на своята умора. И да духне
се моля с устни бели като прах,
че жегата ме е изпепелила.
И питам се – къде ли разпилях
и волята, и цялата си сила.
Целуваха ме глезено чешми
С прохладното си пеещо езиче.
Алеите ме носеха сами.
Смехът като изплашено момиче.
избяга, щом отпуснах рамене
на пейка със крачета разкривени.
Самотници се вгледаха във мен
с очите си, от старост осълзени.
из „Най-синьото вълшебство“, Петя Дубарова