.

Познанието на външния свят и самопознаването са два успоредни пътя, които водят към съвършенството на човека, указано ни от Иисус Христос:

Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец!

Но преди Иисус Христос да отправи този призив, който съвпада с крайната цел на човека, Сократ ни е приканил по човешки да познаем себе си.

Неговият призив е по-лек, поради което трябва да бъде изпълнен първи.

Самият Сократ разбирал, че човек трябва да познава първо себе си, след това света и накрая божественото. На изпълнението на този принцип той посветил целия си живот.

Призивът на Сократ

В моралното изискване „Познай себе си!” се съдържа освен важна предпоставка за следващите степени на знание и нещо друго, което е много ценно.

Какво е то?

На този въпрос можем да отговорим правилно, ако разберем каква възможност за знание е вложена у човека.

Сократ бил убеден, че човекът е една малка вселена, която притежава огромни дарби и те трябва да бъдат превърнати в живо смислено знание.

Знанието за човека той съизмервал със знанието за Бога. Разбира се, Сократ не е познавал библейското учение за човека като образ на Бога.

Тази истина са знаели неговите съвременници – старозаветните юдейски писатели, но той по рационален път е успял да се докосне до нея и да разкрие нейната ценност.

Сократ бил убеден, че ние притежаваме огромни знания в дремещо състояние, които трябва да бъдат събудени и изведени в сферата на ясното съзнание.

За тази цел той си служел с майевтика – умение на човека да ражда знания по време на диалог.

Едно от съществените неща в този процес е възможността да се разбере дали идеите на младия човек са действителни или призрачни.

Това раждане на мисли е изключително интересно за хората, особено за младежите, които желаят да се самоопознаят и да развиват своите дарования.

Сократ не бил само изобретател на този метод, но лично го прилагал в своята всекидневна философска дейност.

Той повеждал съзнателно разговор, по време на който чрез умни и точни въпроси, а понякога и чрез подвеждащи, както и с ирония опитвал да активира ума на своите събеседници, подтиквал ги да формулират мислите си и да ги изказват в ясни съждения

Естествено, за младежите тази работа е трудна, понякога мъчителна, но е много полезна.

Ако преодолеем първоначалното смущение и неувереността си да мислим самостоятелно, ние ще можем да напреднем в това тежко, но много ценно изкуство.

Знанието като потенциал у всеки човек

Какво по-конкретно извършвал Сократ и в каква степен то е актуално днес?

Сократ притежавал тънък психологически усет, посредством който прониквал дълбоко в мислите на своите млади и неопитни събеседници.

Той чувствал зачатъците на знанието им, които можели да се развият и да се превърнат в система. Тази своя проникновеност той проявявал много внимателно, отнасяйки се към младежите с уважение и загриженост.

Всичко това той извършвал доста успешно, поради което придобил слава на забележителен мъдрец и обичан учител.

Чрез отговорите на методичните въпроси на Сократ младите хора преодолявали своята естествена несигурност и започвали да мислят диалектически.

Те събуждали определена своя способност, своя дарба, за да мислят и изказват идеи.

Това е върховно постижение на човека, преживявано от всеки един от нас по време на разговор с родители, учители или приятели.

Ние можем да си спомним много случаи, когато по време на сериозен диалог изказваме знания, които никога преди не сме чели или слушали. Изненадата ни е поразителна.

Тя е свръзана с едно много интимно мисловно преживяване, по време на което придобиваме знание.

Ако работим с добри учители, способни да активират нашето потенциално знание, бихме научили много повече от това, което получаваме чрез книгите.

И то ще дойде от самите нас, от интуицията ни, а това знание превъзхожда рационалното познание.

Тази способност може да развие всеки човек, но това се отдава в най-голяма степен на учениците, тъй като мисловните им процеси са много гъвкави и душевността им е чиста.

Ако един юноша усвои диалектическия подход на Сократ, ще придобие мощно средство за извличане на истини от своето духовно битие чрез вътрешна концентрация.

Талантливите хора са живи примери за максимално развити дарования не само чрез труд и упражнения, но и чрез мисловно съсредоточаване и авторефлексия.

Вярно е, че Бог не разпределя талантите между хората поравно, но и човекът с малко таланти би могъл да порасне духовно, ако ги развие.

Най-точна илюстрация на тази житейска истина е притчата за талантите:

Един богат човек, преди да отпътува за чужбина, повикал слугите си и им предал имота си във формата на таланти. На един дал пет таланта, на друг два, а на трети един. На всеки според силата му.

Този, който получил пет таланта, успял да ги разработи и спечелил още пет. Удвоил талантите си и вторият и имал вече четири.

Само третият, който получил един талант, разкопал земята и го скрил в нея.

Когато се завърнал господарят и видял свършеното от слугите си, похвалил първия и втория, а порицал третия /ленивия/ и се разпоредил: Вземете таланта от третия и го дайте на този, който има десет таланта, защото на всеки, който има, ще се даде, а от онзи, който няма, ще се отнеме и това, що има.

Въпросът на цар Давид

Човекът винаги е бил специален обект и на старозаветните писатели. Макар и вдъхновявани от Бога в своята дейност, те не спирали да наблюдават делата на хората, за да ги познаят и да им открият разбираемо Божието откровение.

Може би цар Давид изразява обобщено човекотърсителството на старозаветните мъдреци с известния въпрос:

Що е човек, та го помниш, и син човешки, та го спохождаш?

Бог спохожда човека най-вероятно защото човекът е велик. Старозаветните писатели се опитват да опозонаят човек и чрез Бога, за разлика от Сократ, който изследва човека единствено чрез самия него.

В действителност двата пътя са верни и вазимно се допълват.

Ние познаваме правилно човека и чрез неговия пърообраз Бога. Разбираемо е, че самопознанието се допълва от богопознанието. Но на този въпрос няма да се спираме.

Ще добавим още един елемент към сложния процес на самопознание, който е много важен за учениците. Знанието за себе си и за външния свят може да бъде употребено добре, ако умеем да степенуваме делата си по важност.

Какво означава това?

Ние се изправяме всекидневно пред генералния въпрос – какво да правя?

Само правилният отговор ни отвежда на верен път. Но не е лесно да отговорим правилно.

Възникналата трудност произтича от невъзможността да погледнем в бъдещето си и да разберем какво е добро за нас и какво не е.

Въпреки всичко ние можем да отговорим сравнително точно на въпроса си, ако предварително знаем какво е ценно в този свят.

Ето как би звучал тогава най-важният въпрос и неговият отговор в нашия живот:

Какво трябва да правя аз мога да кажа, след като разбера що е ценно в този свят.

А кой може да каже що е ценно в този свят? Може би християнската етика, която предоставя на човека богат регистър от ценности, достъпни за всеки един от нас.

Те могат да бъдат възприемани свободно – според личното ни ценностно чувство.

Но онзи, който разбере истински ценното, ще знае най-добре какво да прави.

цар Давид

Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев