.

Любовта, плод на влюбване – която според мен е прототип и връх на всеки еротизъм – се характеризира с това, че съдържа едновременно следните две съставки: да се чувстваме „омагьосани“ от друго същество, пораждащо в нас една пълна „илюзия“, и да се чувстваме погълнати от него до корените на съществото си, като че ли то ни е изтръгнало от собствената ни жизнена основа и живеем, трансплантирани в него, с нашите жизнени корени в него.

Само по друг начин казваме същото, ако добавим, че влюбеният се чувства напълно отдаден на този, когото обича; и тук няма значение дали телесното или духовното отдаване се е осъществило.

Нещо повече, възможно е волята на влюбения да възпре самото отдаване на любимия, в резултат на разумни съображения – обществено благоприличие, морал, пречки от всякакъв порядък.

Главното е, че се чувства отдаден на другия, каквото и да е решението на неговата воля.

И в това няма противоречие, защото пълното отдаване не го извършва той, а се осъществява в дълбините на личността, много по-радикални от намеренията на волята му. Това не е желание за отдаване, то е отдаване, без да го искаш. 

И където и да ни отведе волята ни, дори когато ни отвежда на другия край на света, за да ни раздели от него, ние сме безвъзвратно отдадени на любимото същество.

Този краен случай на разединение, на антагонизъм между волята и любовта идва да подчертае своеобразието на любовта, а освен това е уместно да се съобразяваме се него, защото е едно възможно усложнение.

Възможно, но, без съмнение, малко вероятно. Много е трудно в една истински влюбена душа да се появят съображения, които да подтикнат нейната воля да се защитава от любимия.

До такава степен, че на практика, ако се види, че във влюбения действа волята, че „разсъждава“, че намира „много важни“ причини, за да не обича или да обича по-малко, обикновено е най-безпогрешният симптом за това, че всъщност не обича. Такава душа се чувства смътно привлечена от другата, но не е изтръгната от самата себе си, т.е. не обича.

Така че главното в любовта, за която говорим, е комбинацията от гореспоменатите елементи – омагьосаност и отдаване. Тази комбинация не е просто съ-съществуване, не се състои в това да се проявят заедно, един до друг, а в това, че единият се ражда и се подхранва от другия. Това е отдаване поради омагьосаност.

Майката се отдава на детето си, приятелят – на приятел, но не поради „илюзия“, поради „омагьосване“. Майката го прави по един първичен инстинкт, почти чужд на нейната духовност.

Приятелят се отдава поради ясно решение на своята воля. При него то е вярност; следователно – едно достойнство, което като такова притежава разсъдъчен корен. Бихме казали, че приятелят се взима в собствената си длан и се дарява на другия.

В любовта типичното е, че нашата душа се изплъзва от ръцете ни и като че ли е всмукана от друга. Това абсорбиране, което друга личност извършва с живота ни, го поддържа в състояние на левитация, изтръгва го от собствените му корени и го пресажда в любимото същество, където изглежда, че първичните корени отново се прихващат, като в нова земя.

Благодарение на това влюбеният живее не от себе си, а от другия, както детето преди да се роди, телесно живее от майката, в чиято утроба е поставено и потънало.

В сексуалното привличане собствено няма привличане. Привличащото тяло събужда апетит, желание към него. Но в желанието ние не отиваме към това, което желаем, а обратно – душата ни дърпа към себе си желаното. Затова много вярно се казва, че обектът събужда желание, показвайки като че ли, че той не се намесва в пожелаването, че ролята му е приключила с това да накара желанието да се породи и че там вече всичко си е наше дело.

Психическият феномен на желанието и на това „да си омагьосан“ имат обратен знак. При първия се стремя да погълна обекта, при втория аз съм погълнат. Оттук и фактът, че в желанието няма отдаване на моето същество, а напротив – вземане на обекта.

И в „страстта“ няма истинско отдаване.

На тази по-низша форма на любов напоследък й се отдават определено незаслужени ранг и благосклонност. Има такива, които мислят, че колкото по-близо си до самоубийството или убийството, толкова повече обичаш и се внушава, че всяка друга форма на любов е неистинска и „мозъчна“.

Да си теглиш куршума или да убиеш ни най-малко не гарантират качеството, нито дори силата на едно чувство. „Страстта“ е патологично състояние, което означава дефектност на душата.

Този, който лесно се поддава на механизма на обсебването или е с много проста и груба структура, ще превърне в страст, тоест в мания, всеки кълн на чувство, който попадне в него. Да смъкнем от страстта романтичната украса, с която са я накичили. Да престанем да смятаме, че човек е толкова влюбен, колкото повече е оглупял или е готов да прави глупости.

Далеч от подобна мисъл, би било добре да постановим като основна тема на любовната психология следния афоризъм:

Като най-деликатен и обемащ акт на душата, в любовта се отразяват нейното състояние и природа. Наложителност е да не приписваме на любовта чертите, които тя приема от личността, която я изпитва.

Ако тя не е прозорлива, как любовта да е ясновидка? Ако не е дълбока, как ще бъде дълбока нейната любов?

Какъвто си, така обичаш. По тази причина в любовта можем да открием най-определящия знак за това какъв е един човек.

Всички останали действия и привидности могат да ни излъжат за истинската му природа – любовта му ще ни разкрие тайната на неговата същност, така ревностно прикривана. А най-вече – изборът на любимия.

Най-интимната ни същност в нищо не се проявява така, както в еротичния ни избор.

Често чуваме да се казва, че интелигентните жени се влюбват в глупави мъже, и обратно – умните мъже в глупави жени. Признавам, че – макар и да съм го чувал много пъти – никога не съм го вярвал и че във всички случаи, до които съм могъл да се приближа и да използвам психологическата лупа, откривах, че онези жени и онези мъже в действителност не бяха интелигентни, или обратно, че избраниците им не бяха глупави.

Така че страстта не е кулминацията на любовните въжделения, а напротив – тя е израждането й при низките души. В нея няма – искам да кажа, не може да има – нито омагьосване, нито отдаване. Психиатрите знаят, че обсебеният се бори срещу своето обсебване, че в себе си не го приема и въпреки това то го владее. По този начин съществува една огромна страст без ценното съдържание от любов.

Любовта е точно обратното на елементарна сила. Без малко да кажа – макар и съзнавайки частицата от грешка в това, – че любовта по-скоро прилича на литературен жанр, отколкото на елементарна сила. Любовта е повече творение, отколкото инстинкт, а вече като творение тя не е никак примитивна в човека.

В „обичта“, която в най-добрия случай е съпружеска форма на любов, две същества изпитват взаимна симпатия, вярност, привързаност, но при нея също няма омагьосване, нито отдаване. Всеки живее в себе си, без пленничество в другия, и от собственото си същество изпраща към него нежно излъчване на уважение, доброжелателство, подкрепа.

Нужно е да е освободим от общоприетото схващане в любовта да се вижда едно обикновено чувство, което всички или почти всички са способни да изпитват и което ежечасно се ражда около нас, независимо от това какво е обществото, расата, народът, епохата, в която живеем.

Любовта е рядко срещано явление и е чувство, което само определени личности успяват да изпитат.

В действителност, тя  един особен талант какъвто някои хора притежават и който обикновено се проявява свързан с другите таланти, но може да се появи и изолирано, без тях.

Да, да можеш да се влюбиш е един чудесен талант, какъвто някои същества притежават, като дарбата да пишеш стихове, като саможертвеността, като вдъхновението, като личностната смелост, като умението да командваш. Не се влюбва кой да е, нито способният на това се влюбва в кого да е. Божественият акт се заражда, когато са налице някои задължителни условия в субекта и в обекта. 

Малцина могат да обичат и малцина – да бъдат обичани. Любовта си има своето рацио, свой закон, своята единна същност, винаги една и съща, която вътре в своето поле не изключва изобилие от казуистика и най-плодотворна променливост.

из „Изследвания върху любовта“

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Мъжът е ценен с това, което прави. Жената: с това, което е – ХОСЕ ОРТЕГА-И-ГАСЕТ