.

Ане Франк води своя дневник от 14 юни 1942 до 1 август 1944 година докато се укрива заедно със семейството си от нацистите в тайната пристройка на амстердамска къща.

Гневът, бунтарството, смехът и надеждата, които извират от страниците, го превръщат в най-известната книга, писана от дете, в най-четения автентичен дневник в света и най-превежданата книга от холандски език.

Независимо дали ще го приемете като психологически портрет на дете, поставено в критична ситуация, като горчиво-сладка изповед на подрастващо момиче или като исторически документ, “Задната къща” ще стигне до дъното на душата ви.

О, тези глупави възрастни, добре би било да се заемат със собственото си възпитание, преди да правят толкова много забележки на младите!

Колко бяха верни думите, които татко каза: „Всички деца трябва да се грижат за собственото си възпитание. Родителите могат само да дадат съвет и да посочат правилния път, но окончателното формиране на характера се крие в собствените им ръце.“

Никой не може да забрани на някого да има свое мнение, колкото и млад да е той.

„Защото в дълбините на душата си младостта е по-самотна от старостта.“ Тази мисъл съм запомнила от някакава книга и я намирам вярна.

Наистина ли на възрастните им е по-трудно, отколкото на младите? Не, това сигурно не е вярно. Възрастните хора имат свое мнение за всичко и не се колебаят за делата си в живота. На нас, младите, е двойно по-трудно да отстояваме своето мнение в едно време, когато всякакъв идеализъм се унищожава и разрушава, когато хората се показват от своята най-грозна страна, когато се съмняват в истината и правото.

Това е най-трудното в нашето време: идеалите, мечтите и хубавите очаквания още не са покълнали в нас, а жестоката действителност ги поваля и унищожава напълно.

Природата ме прави смирена и готова по-храбро да приемам всички удари. За съжаление ми е съдено да гледам природата през прашни прозорци с мръсни пердета пред тях. Да гледаш оттам не е удоволствие, защото природата е единственото, което не може да бъде заменено с нищо друго.

Най-доброто за всеки, който е изплашен, самотен или нещастен, е да излезе навън, някъде където е съвсем сам, сам с небето и природата.Защото едва тогава и единствено тогава човек усеща, че всичко е така, както трябва да бъде, и че той може да бъде щастлив само в обикновената, но прекрасна природа. Докато тя съществува, а нея винаги ще я има, при каквито и да е обстоятелства, сигурна съм в това, тя ще е утеха за всеки нещастен. И аз вярвам твърдо, че при мъка природата може да донесе голямо облекчение.

Мъртвите хора получават повече цветя от живите, защото съжалението винаги е било по-силно от благодарността.

Няма да се плаша от истината, защото колкото по-дълго я крием, толкова по-трудно ни е после да я чуем.

Често падам духом, но никога не съм отчаяна; гледам на това наше укриване като на опасно приключение, което е романтично и интересно. Гледам на всяко лишение като на нещо забавно за описване в дневника ми. Решила съм да живея различно от другите момичета, а и по-късно да не съм като обикновените домакини. Това наше укриване е добро начало на един интересен живот и затова в най-опасните моменти се смея на комичното в тях.

Млада съм и притежавам още много неоткрити качества, млада съм и силна, и изживявам това голямо приключение; то все още продължава и аз не трябва да се оплаквам по цял ден. Дадено ми е много – жизнерадост, ведрост и издръжливост. Всеки ден чувствувам как се развива вътрешният ми живот, как освобождението приближава, колко са добри хората около мен, колко интересно е нашето преживяване! Защо тогава да бъда отчаяна?

Наистина ли е добро качество това, че не се оставям да ми въздействат другите? Хубаво ли е, че почти изключително следвам пътя на собствената си съвест? Искрено казано, не мога да си представя как някой може да каже „слаб съм“ и пак да си остане слаб. Щом вече го знаеш, защо не противодействаш, защо не каляваш характера си? „Защото така е много по-лесно!“ Този отговор доста ме потиска. По-лесно? Нима един живот, пълен с мързел и измама, е лесен живот? О, не, не може да е истина, не може да е така, не може хората толкова бързо да бъдат изкушени от леността… и парите.

Много е трудно да бъдеш самостоятелен като разумно живеещ индивид. Много е трудно да намериш пътя в морето на нерешените въпроси и винаги да оставаш последователен. Мотая се, дни наред търся някакво напълно ефикасно средство срещу ужасната дума „лесно“.

Това, което ви се струва лесно и красиво, ще ви повлече към дъното – там, където няма вече нито приятели, нито подкрепа, нито нещо красиво; към дъното, откъдето едва ли можеш да се измъкнеш.

Да спечелиш щастието си значи да работиш за него и да правиш добро, а не да спекулираш или да мързелуваш. Леността може да изглежда примамлива, но само трудът удовлетворява.

Хората, които имат вяра, могат да са щастливи, защото не всеки е способен да вярва. Дори не е необходимо да съществува страхът от наказание след смъртта или от пъкления огън. Адът и небето са неща, които много хора не могат да приемат, но все пак вярата в нещо, няма значение в какво, държи човека в правия път. И това не е страхът от Бога, а съхраняването на собствената чест и съвест.

Колко красиви и добри биха били хората, ако всяка вечер, преди да заспят, извикваха пред погледа си събитията, станали през деня, и проследяваха точно какво е било добро и какво лошо в собственото им поведение. Така човек несъзнателно се опитва всеки ден отново и отново да поправи нещо в себе си и естествено след време ще постигне много. Този начин може да се използва от всеки, не струва нищо и определено е много полезен. Защото, който не знае тази мисъл, трябва да я научи и изпита: „Чистата съвест прави човека силен!“

Всеки таи вътре в себе си добри новини. Добрите новини са, че ти не знаеш колко прекрасен можеш да бъдеш, колко много можеш да обичаш, какво можеш да постигнеш и колко голям е потенциалът ти.

Колко прекрасно е, че никой не трябва да чака и момент, за да промени света към по-добро.

Истинско чудо е, че не съм се отказала от всички свои мечти, защото те изглеждат абсурдни и неизпълними. Но аз здраво се държа за тях въпреки всичко, защото все още вярвам в присъщата на човека доброта. Напълно ми е невъзможно обаче и да градя всичко върху основата на смърт, злочестие и хаос. Виждам как светът бавно все повече заприличва на пустиня, все по-силно чувам приближаващата се гръмотевична буря, която ще унищожи и нас, съчувствам на мъката на милиони хора, но като погледна към небето, си мисля, че всичко все пак ще се оправи, че тази жестокост ще свърши, че пак ще настъпят спокойствие и мир в света. Дотогава трябва да пазя идеалите си. Във времената, които идват, може би все пак ще мога да ги осъществя.

Ние всички живеем с една цел – да бъде щастливи. Животите ни са толкова различни и все пак толкова еднакви.