.
Има такива мъже. Които влюбват само с присъствието си. С мекотата на хищния си поглед. Със сянката, с която те обгръщат, с която те закрилят от тъмното в теб.
Има такива мъже. Които те карат да ги искаш без да те докосват. Достатъчни са само 3 отронени думи, които те разпалват като огън: „Ти си моя…“. Точно, когато си най-уязвима. Притихнала. Негова.
Има такива мъже. И това е най-лошото. Защото след тях вече няма други, в чиито ласки да си отново жена.
Защото са вдигнали летвата толкова високо, че всеки чужд порив за любов ти се струва твърде нисък, че да направиш дори и крачка, за да го достигнеш.
Има мъже, които са незабравими.
Защото са истински.
И за тях Господ е създал сънищата.
За да се срещнат отново очите ни.
Може би го искам твърде силно,
за да мога да го понеса,
ако го имам в живота си,
и затова съдбата ме лиши от него,
а аз я коря, задето е глуха
за молбите ми.
Може би мечтите ми за любимия
са много по-красиви,
отколкото животът ми би бил с него,
и светът на илюзиите е всъщност
спасение от една жестока реалност.
Не зная дали вселената има план
за всеки от нас,
но зная с положителност,
че, ако нещо е твое,
то ще те чака на ъгъла,
дори и да го подминеш хиляди пъти.
Ще се върнеш,
защото ще усетиш,
че там сърцето ти бие по-учестено.
То знае по-добре от теб.
Винаги.
Сърцето ми – черна дупка
в безкрайната вселена на болките,
бездънна яма,
в която пуснах себе си
със собствените си ръце,
същите, с които някога
съм милвала.
Сърцето ми – мускул,
който от векове не изпомпва кръв,
само безжизненост на умиращ,
същият, който ми дърпа
вътрешността към пропастта си.
Сърцето ми – ех ти, уродливо чудовище!
Кога ли ще намериш сили
да се пръснеш?
Не обичаш истински жена
преди да си й загрявал чай,
когато е болна,
преди да си й давал второ одеяло,
когато цялата я втриса студ,
преди да си целувал лицето й,
макар и кожата й да не е перфектна.
Не обичаш истински жена,
ако не си я лъгал, че си добре,
когато всъщност всичко те боли,
ако не си успокоявал нея,
когато ти си се нуждаел от утеха,
ако не си удрял друг наум,
само защото й се е усмихнал.
Не обичаш истински жена,
ако твърде много обичаш себе си.
Обича само мъжът, осъзнал,
че болката й е по-важна от неговото щастие.
Когато обичаш,
не погубваш.
Не се примиряваш.
Не предаваш.
Когато обичаш,
не гледаш с удоволствие
как душата на любимата
гние като настъпени
есенни листа,
а умът й се пълни с кал,
донесена с твоите обувки.
Когато обичаш,
не бягаш,
не раняваш,
не живееш
за сметка на чужд живот.
Когато обичаш,
трябва да си мъж.
Ти отдавна не си и човек.
Ако бяхме под един покрив
може би щяхме да се караме
като малки деца в утъпкан пясъчник,
или да не си говорим с часове.
Може би щеше да ми повишава тон
с причина или без,
защото яденето му е безсолно,
или дистанционното е все при мен.
Ако бяхме под един покрив,
може би щеше да ме обича по-малко
и да му омръзне да ме вижда рошава
или да ми писне да го будя с часове.
Може би щеше да спре
да ме целува за довиждане
и да ме гали щом ми е тъжно.
Може би любовта ни нямаше
да е тази, за която сме мечтали.
Но щеше да го има някъде в света ми.
Ако бяхме под един покрив,
сигурно нямаше да е мъжът на мечтите ми.
Нито аз жената на живота му.
И навярно затова ми остана всичко.
Всичко.
Вън от празния ми дом.
автор: Елизабет Декова
Още от Елизабет Декова можете да прочете на нейната ФБ станица Поезия на чувствата
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
