.

КАКВО Й ТРЯБВА НА ПРИНЦЕСАТА

Какво й трябва на принцесата – три реда перли, шут, който по-късно да обеси, коняр, да влиза тайно всяка нощ при нея, нещастно влюбен принц, друг пък обожател неизвестен – букети с рози да й праща, и накрая един, който, като прочете всичко това, да възроптае на глас – кучка!

КОГАТО ТИ Е САМОТА

Вземи един камен от земята, па го захвърли в темното.

Подир него втори и трети.

Хвърляй, не бой се.

Хвърляй, дорде не извика някой.

Тъй приятели ще си найдеш, че то в тая тъмница сам стои ли се?!

ТОЧНИТЕ ДУМИ

Бяха излезли да пийнат по бира. Той предварително реши, че ще й каже колко много я обича, но когато дойде моментът, не намери точните думи.

После плати сметката и излязоха навън смълчани.

Съвсем скоро те създадоха семейство. Родиха им се деца – две момчета. Бабите бяха щастливи. Комшиите завиждаха.

Децата пораснаха и заминаха за чужбина. Там създадоха семейства.

Комшиите продължиха да завиждат, а бабите да се радват.

Единствено той беше нещастен, защото все още търсеше точните думи.

БЕЛИЯТ КОСЪМ

След като откри първия бял косъм, не спа няколко дни от щастие.

После реши да си го отглежда като дете – всекидневни грижи, внимание при ресане, маски от зехтин и жожоба.

Какви ли не екзотични масла бяха втривани в корена на белия косъм с цел да удължат живота му.

Грижите за него обаче бяха нищо, в сравнение с притесненията той да не бъде загубен.

Именно те доведоха съвсем скоро до появата на втори бял косъм.

ДЪЖДОВЕ

„Вали…“, от време на време повтаряше тя. Сигурно стоеше така от няколко часа. Едната й ръка протегната навън, леко свита в лакътя.

Прозорецът, подпрян с дървено трупче, наподобяваше пациент в зъболекарски кабинет.

„Вали… а още не мога да разбера тоя проклет дъжд мъжки ли е, или женски…!“, продължи тя, обръщайки рязко главата си ту към мен, ту към дъжда. „…от женските дъждове много бързо ми подгизва ръката.

Става някак бледа и чужда. Не си я познавам. Отричам се от нея пред всички, после я слагам на топло в джоба, все едно нищо не е било.

Мъжките дъждове са съвсем различни. Понякога ми нарязват ръката до кръв, след това гузни се превръщат в най-тихото и прекрасно ръмене. Как да им се разсърдя?! Как?!“

След минутка мълчание тя затвори прозореца и започна да оглежда ръката си.

„Не е ли странно?! Ръката ми е абсолютно суха!“, възкликна тя, а на лицето й се появи детска усмивка.

Владсислав Христов е поет, фотограф и журналист. Издадени книги: “Снимки на деца” (кратки прози, 2010), “Енсо” (стихове, 2012, номинирана за наградата “Иван Николов”), “Фи” (стихове, 2013), „Германии“ (стихове, 2015).

Член e на международната организация “The Haiku Foundation”. Носител е на първи награди от множество конкурси, включително международни.