.
„Хората не искат да мислят. И колкото повече закъсват, толкова по-малко искат да мислят. Инстинктивно те чувстват, че трябва да го правят и това ги кара да се чувстват виновни. Така че ще благославят и следват всеки, който им даде оправдание да не мислят.“– Айн Ранд
Хората просто не искат да мислят. И това е напълно естествено, нещо като човешкият вариант на зимен сън – интелектуален летаргичен сън. Мисленето е трудно, изисква енергия, съпротивление срещу примитивните инстинкти, и, разбира се, създава отговорности.
А кой има време за това, когато светът ни предлага всичко на готово?
Затова вместо да се терзаем с мисли, съмнителни съмнения и задълбочени размисли, ние предпочитаме да следваме удобни оправдания. Защо да се мъчим, когато толкова много самопровъзгласили се „мислители“ могат да ни поднесат готови отговори?
Вече живеем в ерата на мисловния аутсорсинг. Няма нужда да анализираме информацията сами – социалните медии, телевизията и „експертите“ ни казват какво да мислим. Защо да си нарушаваме покоя с въпроси като „Защо?“ или „Как?“ Когато можем просто да скролваме и да се съгласяваме.
На някакво ниво, хората инстинктивно усещат, че мисленето изисква усилие и че ако наистина започнат да разсъждават, ще трябва да се изправят пред факти, които са неудобни. Така че, за да избегнем това вътрешно напрежение и тази скрита вина, ние благославяме всеки, който ни даде оправдание да не мислим.
Колкото по-голяма е кризата, толкова по-малко хората искат да се замислят за нея.
Това е парадоксът на съвременността – в най-критичните моменти, когато мисленето би било най-необходимо, тогава и масовото желание да се избягва разсъждението е най-силно. Помислете само – когато всичко е на косъм да се срине, това е точно моментът, когато хората се вкопчват в най-простите обяснения. „Няма нужда да мисля за причините, за последствията или за моята роля в това – ще следвам онзи с най-силния микрофон.“
Има нещо прекрасно парадоксално в тази човешка природа. Първо, имаме невероятния капацитет за критично мислене, но често го използваме, за да намерим оправдания да не го използваме. Второ, колкото по-голяма е тежестта на проблемите, толкова по-дълбоко си заравяме главата в пясъка, сякаш убеждението ни, че „мисленето е опасно“, ще ни спаси от реалността.
В свят, където мисленето може да те накара да се почувстваш виновен за това, че не го правиш, е далеч по-лесно просто да си намериш извинение. И така, отдавна сме изобретили нашата нова религия – Не Мисли! Спасителите? Политици, инфлуенсъри и „експерти“ в бели халати, които с готовност предлагат бързи отговори на всякакви въпроси. А ние, техните верни последователи, ги следваме, освобождавайки се от бремето на мисленето.
Проблемът е, че когато престанем да мислим, предаваме контрола над собствената си съдба на други. Може би това е именно причината, поради която толкова много от нас предпочитат да живеят в сладка неинформираност. Докато имаме оправдание, всичко е наред, нали?
Затова, не се тревожи. Ако не искаш да мислиш, винаги ще има някой, който ще мисли вместо теб. А ако си напълно откъснат от реалността? Не се притеснявай – това вече не е твой проблем.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:
Вижте още: Интроекцията – когато чуждите гласове стават твои