.

Онова, което е добродетел у писателя, понякога е порок у държавника, и нещата, които често са ставали повод за хубави книги, могат да доведат до големи сътресения. – Алексис дьо Токвил

Общото между диктаторите и авангардните художници е тяхната радикалност, с други думи – техният интегризъм: и едните, и другите желаят да изхождат от нищото, да не вземат предвид онова, което вече същестува, за да създадат произведение според собствените си критерии.

И едните, и другите биха могли да възприемат прочутия стих на Йожен Поатие от Интернационала, „ний старий свят ще разрушим”; защитаваният метод е един и същ, а именно революцията.

Общото помежду им е амбицията да тотализират, която не се спира пред никакво ограничение и не приема никакво различно мнение: художникът иска да премахне всички други естестически канони, диктаторът е готов да разклати всички норми на предишния социален живот.

И накрая, общото помежду им е и незачитането на индивидуалното мнение, предпочитането на колективните и стандартизирани произведения.

Верни на прометеевския проект, който пронизва цялата модерност, те имат за цел да създадат едно изцяло ново изкуство, нови хора, нов народ.

Много последователно те отхвърлят женските ценности – любов, нежност, съчувствие – и всичко, което им е дадено отвън, било от природата или от историята.

Нищо не е заварено, всичко е въпрос на воля.

Амбицията им е безкрайна и въпреки това тя очертава едно затворено пространство, което не признава нищо извън него.

Опиянени от гордост, художниците и диктаторите са убедени, че владеят изцяло процеса на изграждане, както на творбите, така и на обществата.

Онова, което ги различава, е преди всичко мащабът, с който работят: в единия случай е цялата страна, включително нейното население; в другия случай са книгата, платното, сцената, домът, улицата, и най-вече кварталът.

Трябва да повторим също, че диктаторът единствен отъждествява своята дейност с художествено творчество. Подчинените маси в Русия на Сталин, в Германия на Хитлер или в Италия на Мусолини не забелязват сливането на политическата и художествената дейност и не знаят, че животът им е моделиран съобразно някакъв канон за красота.

Абсолютът, в името на който държавата ги държи в подчинение и пред който са принудени да благоговеят, има съвсем друг образ и той изгражда един колективен, а не личен идеал.

Новият бог се нарича нация или държава във фашистка Италия, народ в нацистка Германия, комунизъм в Съветска Русия. Навсякъде служителите на култа са организирани в партия.

Средностатистическият гражданин на тези държави изобщо няма време да формира живота си като произведение на изкуството според собственото си разбиране за красота. Той е принуден да се съобразява с общия идеал.

Докато диктаторът живее с мисълта за сливане на двата модерни начина за приближаване до абсолюта – политическия и художествения – на населението се налага политическият абсолют: революцията, партията, вождът, а красотата играе само второстепенна роля.

Населението вижда съвсем друго нещо: смъртта на милиони хора, преследване, затвор, подчинение, страх, морално извращение.

Добре известно е какви са щетите от опита за тотална революция, когато мечтаният идеал е имал политически характер: утопизмите, които са имали претенцията да заменят посредственото настояще с едно светло бъдеще, са станали тоталитаризмите на XX век – много по-лошо лекарство от злото, от което уж са искали да ни излекуват.

Днес вече не вярваме на търговците на политически мечти, на утопистите, които обещаваха щастие за всички, тъй като разбрахме, че зад тези обещания се крият зловещите машинации на Ленин и Сталин, на Мусолини и Хитлер.

Понякога смятаме, че романтическите представи за художествено съвършенство са тяхна антитеза. В действителност няма нищо подобно: двете не само са си взаимодействали или съперничили.

Те изхождат от едно и също схващане за света, кото смята, че притежава рецептата за върховно съзидание, което не бива да се обременява от предишните начини на живот и творчество.

Това схващане противопоставя радикално нисшето и висшето, настоящето и бъдещето, злото и доброто и иска окончателно да премахне първата част от опозицията.

А престане ли идеалът да бъде хоризонт, превърне ли се в правило на всекидневния живот, резултатът е катастрофален – царство на терора.

Новият човек, който е трябвало да създаде комунизма, остава само в лозунгите на Партията и в романите на социалистическия реализъм. 

Съдбата на съветската държава показва, че първоначалният проект – да премахнат всички стари социални структури и да се заменят с нов ред, плод на науката и волята – винаги се проваля; не само когато неговите инициатори губят войната, но и когато я печелят.

Комунизмът умира не след военно поражение, а от „естествена смърт“. Зад себе си оставя само материална и морална разруха.

Из „Тоталитарният опит“