.
Един ден просто нещо те удря и всичко се променя и осъзнаваш, че няма връщане назад.
Кафето в четвъртък е по-вълнуващо, свалката в петък – сега те дразни.
Осъзнаваш колко е празен живота с вечните забежки и че не това искаш, че кафето в четвъртък ти стига, че в петък искаш само да се прибереш у дома и да звъннеш на онзи номер, да се видите.
Игралните вечери вече са различни, хващаш се че виждаш много неща, по много по-различен начин.
Забелязваш до къде точно стига усмивката му, как могат да блестят очите му и колко точно харесваш прическата му под дъжда.
Усещаш как дъхът ти спира когато ти пише и как сърцето ти прескача когато се наведе да те прегърне за довиждане.
Ходейки до него спазваш очевидна дистанция, ограничаваш достъпът му до кожата ти, за да си спестиш онази тръпка преминаваща през цялото ти тяло.
Опитваш се да не поглеждаш в очите му, защото там те чака друг свят, в който приятелството свършва.
И после… после всичко приключва с устните му долепени до твоите.
автор: Десислава Дамянова