.

Мария Лалева е автор, добре познат на публиката с поезията си. С излизането на романа „Живот в скалите“, тя се превърна в един от най-четените съвременни български автори.

Романът се оказа литературен феномен за България.

Вторият ѝ роман „Пасиансът на архангелите“ затвърди славата ѝ на най-обичаната съвременна писателка.

Подбрахме за вас някои от най-силните цитати на Мария Лалева:

Превърнали сме всичко в живота във възможно най-елементарната и примитивна игра – на победители и жертви. И колкото и да е странно, мама му стара, логично е всеки да се стреми да е победител, нали?! Но не! Три пъти не! Огледай се. Предпочитана някак се оказва ролята на жертвата. Удобничко му е на човека да се изживява като зависим, измамен, предаден, слаб, безсилен, ограничен. На сърце му е вината да е извън него, в тоя гаден победител най-вече. Щото… за победата се изисква отговорност и дупе да я носиш. И няма кого да обвиниш за нея. И няма на кого да турнеш едно яко чувство за вина от позицията на жертвата. Е, затова от жертвата по-страшен палач няма. И на другия, и на себе си. Само победител може да прояви благородството да помилва. Гледаш ли на какво си играем ние – човеците?! Венец на творението сме били… Не смея да мисля какво щеше да е, ако не бяхме.

Ако разчиташ на времето и на съдбата да раздадат възмездие и справедливост, дълъг път имаш все още към Бога. Големите души отдавна са пресекли границите на нуждата от разплата и на илюзиите на малкия човешки ум за наказание. Разумът неистово, но невежо се надява всеки да си получи заслуженото според малката му истина, според кривия му егоистичен съд. Но големите души са любов. Яснота. Истина. Нима вярваш, че можеш да гледаш през очите на любовта и да очакваш разплата!… Остави стария човешки свят да вярва във възмездието. Дяволът обича да танцува с невежите. А ти избери да растеш. В любовта. И с Бога.

Има срещи, в които надушваш раздялата от първия поглед. Той носеше толкова много страх и толкова много талант, че беше невъзможно да не се разделим. И още по-невъзможно да не ме има. Хората, които носят раздяла казват толкова честно „Обичам те“, колкото и онези, които не я носят. И си длъжен да ги последваш. И си длъжен да им вярваш. Поради тяхната вяра в тези думи, не заради твоята собствена. Разминаването в думите е голямата магия в общуването. Важното е да обичаш пресечните точки. И да се разделяш с любов. Което най-често означава навреме. Годините любов не винаги са белега за качество. Революциите са кратки. Кървави. Безпощадни. Но точно те обръщат света.

Раната си е рана. Спира да боли, но остава белег. Без значение дали е почти незабележим или грубо зараснал. 

Най-трудно се създават приказки – защото трябва да си много светъл и честен, за да изречеш думи, да разкажеш история, в които детето да повярва. И че под това небе няма нищо по-трудно от това да излъжеш дете И не бива. 

За да победиш дявола, първо е нужно да го познаваш. Второ – да имаш търпението да се подготвиш добре за битката с него. И трето – да имаш търпение и да изчакаш дяволът да повярва, че е победител. Дори и умният противник не е застрахован от грешката да потъне в самодоволство и моменти на невнимание.

Да говориш за красота и надежда, у нас е почти неприлично. Ние, българите, се опияняваме от идеята да сме нещастни. Сякаш сме пристрастени към собствената си мизерия. Колкото рани имаме, все в тях си въртим пръстите. А пък ако им сипем и малко сол, няма по-щастливи от нас.

Нацията е като човек в депресия. Като предалия се, който абсолютно се е отказал от радостта. Предпочита да бъде егоцентричен и крещящ – а това е равносилно на необич. Е, как всеки от нас да обича ближния си? Или да се почувства съпричастен, тъждествен… Така се стига до страха. В неговата основа е нелюбовта. А тя води до себеунищожение. До истерично подчинение на слепи правила, налагани с години. Човекът изначално се страхува от свободата. Тя е състояние за дълго непознато на нас, българите – поради исторически причини. У нацията е формирано усещане, че нищо не може да бъде обичано тук и сега в тази държава. Дори земята, по която стъпваме.

Всеки сам пише приказката си. Макар че това често става в самота. 

Словото идва само. То те избира. Колкото и да искаш, няма как да стигнеш до него, ако не излиза от дълбините ти. Понякога това се случва благодарение на рана. Или на тишина. При някои римите се обострят като язва. Имаш я, но невинаги се проявява. Поезията е като криза на язвата. От болката се пръква стихотворение. Изведнъж. Не е като нещо, което дълго си носил и после го раждаш. Първо е мелодията. Трябва да я има дори при псувнята.

Често сме склонни да виним друг за собствения си страх да изберем.

Човек е устроен така, че да вижда и чува по-ярко нещата, които обича. Затова всички влюбени са поети.

Свободата започва с отказа да притежаваш – нещо или някого. Ние, хората, обичаме да бъркаме любовта с притежание, свободата – с безотговорност и страха си – с липса на избор или компромис.

И двата пола са еднакви – всичко, което изисква повече усилия да бъде разбрано, допуснато, осъзнато – ги натоварва. Границите на хармонията са недоизчистени.

Понякога съм ужасно нахална и си позволявам лукса, риска и глупостта да разхождам душата си гола пред хората.

За всяка самота си има утре

Понеже не обичам да мълча,
усмихвам се и плаша със въпроси,
не пий на екс със мойта самота.
Надпивала е всичките си гости.

Дарявала е скитници със дом,
приспивала е плачещи „юнаци“,
надскачала е великан и гном,
изслушвала е неми и простаци,

обичала е роби и светци,
разплаквала е клоун и убиец,
вбесявала е техните жени,
защото безпощадно ги изтрива.

Не пий на екс със мойта самота-
от свобода се изтрезнява трудно.
Наздраве и се връщай у дома.
За всяка самота си има утре.

…

Толкова малко вино,
а толкова много истини.

Не ме гледай накриво
и остави неразлистени
онези страници – трудните –
и за преглъщане, и за четене.

Не съм от най – лудите,
но не съм и от лесните
ни за надпиване, ни за надскачане,
ни да те лъжа, че съм богиня,
ни да повярвам, че на здрачаване
ще се превърнеш в месия.

Толкова малко делници,
а толкова много среброто
и във косите ни, и за сребърници.
Не ме питай дали, а колко.

От „Не съм ви ближна“

* * *
Голямото сбогуване приключи.
Не съм по- малка, нито ти порасна.
Добре ще е след мене да заключиш.
(Едва ли ще се върна. Но помага.)

Добре ще е след мен да се напиеш.
(Аз трезви философи не познавам.)
Навярно самотата ще откриеш.
Не е като смъртта. (Но пак помага.)

Добре ще е да ми простиш. Отчасти.
(Напълно се прощава със забрава.)
Не можех да се споделя на части.
Сбогувам се, за да остана цяла.