.
Преди много години един руски поет казва, че има три категории хора – тези, които са чели „Братя Карамазови“, тези, които още не са я прочели и тези, които никога няма да я прочетат.
„Братя Карамазови“ е последната книга на Достоевски.
Три месеца след като поставя точката, смъртта също поставя своята.
Тази книга е считана за неговото най-добро произведение и един от големите шедьоври на световната литература.
Според мен чудесата никога няма да смутят реалиста. Не са чудесата, които склоняват реалиста към вяра. Истинският реалист, ако е невярващ, винаги ще намери у себе си сила и способност да не повярва и в чудото, а пък ако чудото застане пред него като необорим факт, той по-скоро няма да повярва на своите чувства, отколкото да допусне факта. Ако пък допусне, ще го допусне като факт естествен, който обаче му е бил досега неизвестен. У реалиста вярата не се ражда от чудото, а чудото от вярата. Щом реалистът веднъж повярва, той именно поради своя реализъм трябва да допусне и чудото.
И мъченикът обича понякога да се забавлява със своето отчаяние, сякаш пак от отчаяние.
Да се влюбиш, не значи да обичаш. Можеш да се влюбиш и ненавиждайки. Запомни!
Красотата е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото бог е поставил само загадки. Твърде много загадки гнетят човека на земята. Разгадавай, както знаеш, и излизай сух из водата. Красота!
Ужасното е това, че красотата е не само страшно, но и тайнствено нещо. Тук дяволът с бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората.
Много нещо на земята е скрито от нас, но в замяна на това ни е дарувано тайно съкровено усещане на живата връзка наша с друг свят, свят горен и висш, пък и корените на нашите мисли и чувства не са тук, а в светове други. И ето защо философите казват, че същността на нещата не може да се постигне на земята. Бог е взел семена от светове други и ги е посял на тая земя, и е отгледал своята градина, и е поникнало всичко, което можело да поникне, но отгледаното живее и е живо само с чувството на своето съприкосновение с другите тайнствени светове. Ако отслабва или се унищожава в тебе това чувство, умира и отгледаното в тебе. Тогава ще станеш равнодушен към живота и дори ще го възненавидиш. Така мисля.
Колкото е по-глупаво, толкова е по-близо до самата същност. Колкото по-глупаво, толкова по-ясно. Глупостта е къса и не е хитра, а умът шикалкави и се крие. Умът е подлец, а глупостта – открита и честна.
Глупостите са твърде нужни на земята. Светът се крепи върху глупостите и без тях може би съвсем нищо не би станало в него. Ние знаем, каквото знаем!
Никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си. Именно ближните според мен е невъзможно да се обичат, а може би само далечните. За да обикнеш човека, той трябва да се крие, а щом покаже лицето си – пропада любовта.
Лицето на човека пречи на мнозина неопитни в любовта хора да обичат.
Мисля си: „Що е ад?“ и разсъждавам тъй: „Страдание, че вече не можеш да обичаш.“ Веднъж в безконечно битие, неизмеримо ни по време, ни по пространство, е била дадена на някое духовно същество с появяването му на земята способността ва каже на себе си: „Аз съм и аз обичам.“ Веднъж, само веднъж му е бил даден миг любов деятелна, жива и заради туй е бил даден земният живот, а с него времената и сроковете, и какво излиза: отхвърлило това щастливо същество дара безценен, не го оценило, не възлюбило, погледнало с присмех и останало безчувствено.
из „Братя Карамазови“