.

Светът без дух е пустош. Хората си мислят, че могат да спасят света, като преместват неща, като променят правила, като сменят властници и така нататък. Не, не и не! Всеки свят има право на съществуване, ако е жизнен. Единственото, което трябва да се направи, е да му се вдъхне живот, а единственият начин да се вдъхне живот е следният: всеки за себе си да открие къде е неговият живот и да го заживее.

Това според мен е голямата истина на западната култура: че всеки един от нас е съвършено уникално създание и че ако можем да дадем нещо на този свят, то трябва да дойде именно от нашия индивидуален опит и от реализирането на собствените ни възможности, а не от нечии други.

Докато в традиционния Изток, както и във всички основаващи се на традицията общества, индивидът е като създаден по калъп.

Неговият дълг му се вменява при много ясни и точни условия и той в никакъв случай не може да се освободи от него. Когато отидеш при гуру, за да ти покаже духовния път, който да следваш, той знае съвсем точно къде си разположен в тази традиционна схама и къде ти се полага да отидеш следващия път и точно какво трябва да направиш, за да стигнеш там. Той ще ти даде собствения си портрет да го носиш със себе си, за да станеш като него.

Това обаче не е типичният педагогически модел на Запада. Ние по-скоро трябва да даваме на нашите ученици само напътствие как сами да развият собствения си „портрет”. Защото онова, което всеки един търси в този свят, никога не е бивало преди, ни насън, ни наяве, както се казва.

То е нещо, родено от собствените му неповторими възможности, нещо, което никога не е било и никога не може да бъде изживяно от друг.

В традицията на Запада ударението се поставя върху личността, върху това, че човек трябва да вярва в себе си, в своите лични изживявания и чувства, а не само да повтаря като курдисан норми и закони, които му се предават и налагат отвън, от другите.

Ударението пада върху личния опит и неговото значение за човечеството, за живота и стойностите в него, както и върху личния опит като фактор срещу монолитната система. Защото монолитната система е машина, а всяка машина работи механично, тоест системата е една и съща.

Главата трябва винаги да мисли, а сърцето да я слуша от време на време. Любовта не е самичка, има си компания. Защото един от начините да полудееш е като оставиш едно нещо да доминира над цялата ти система и да престане да обслужва останалите, както би трябвало да бъде.

Природата и духът копнеят един за друг, искат да се съединят в човешкия опит.

От всяко действие следват и добри, и лоши резултати. Всяко действие в този живот поражда двойка противоположности.

Най-доброто, което можем да направим, е да клоним към светлината, към хармоничните отношения, които на свой ред идват в резултат на състадание и проявено разбиране към другия.

Живеем в два свята. В собствения си свят и в света, който ни е даден отвън, и проблемът е да постигнем хармонично взаимодействие между тях.

Аз се раждам в дадено общество, значи трябва да се съобразявам с него. Глупаво е да не се съобразявам, защото тогава все едно не живея.

Но в никакъв случай не бива да оставям това общество да ми диктува как да живея. Човек трябва да си изгради собствена система, която може да е в противоречие с очакванията на обществото и понякога то да отказва да я приеме. Ала задачата на живота е да живееш в рамките на обществото, което всъщност те поддържа.

Любовта престъпва морала, не го зачита. Коато любовта иска да изрази себе си, тя не се съобразява с общоприетите норми. Затова е толкова потайна.

Любовта няма нищо общо с обществото и неговите порядки. Тя е много по-висше духовно изживяване от един уреден от обществото брак.

Любовната мъка не е някаква друга мъка, а мъката на самия живот. По-силна любов, по-силна болка. Където е мъката ти, там е и животът ти.

Когато си на средна възраст и тялото е стигнало апогея на своята сила, след което постепенно започва да отмалява е много важно да се отъждествиш не с отпадащото си тяло, а със съзнанието, на което тялото е само съхранител. Кой съм аз? Крушката, която носи светлина, или светлината, на която крушката е само носител?

Един от психологическите проблеми на остаряването е страхът от смъртта. Хората се плашат от дверите на смъртта.

Но това наше тяло е само опаковка на съзнанието ни и ако човек успее да се отъждестви със съзнанието, може спокойно да съзерцава как тялото се разпада като стара кола. Първо й пада предпазната броня, после гумите и калникът и така едно подир друго всичко си отива – но това е нещо предвидимо, то се знае.

Ала когато постепенно цялата машина рухне, тогава съзнанието се връща при съзнанието. И напуска тукашната конкретна среда.

из „Силата на мита“