.

Любовта всъщност е съвсем обикновена, далеч невселенска емоция, определено не е отговорът на всички проблеми в живота, а понякога е и абсолютно катастрофална. – Робърт К. Соломон

Някои хора полудяват от любов. Някои умират заради нея, други убиват. Ако трябва да сме откровени, последното не се среща чак толкова често в реалния живот. Но на героите в опери и пиеси се случва непрекъснато.

Всички очакват нещо подобно, когато гледат или четат за любовта като трагедия, и изглежда, си казват: О, това може да се случи и с нас.

Вие самите може и да сте полудявали от любов веднъж-дваж, да сте усещали тръпката на споделената любов или тайнственото, тъй величествено терзание на отхвърлените чувства.

Поети, музиканти, художници и философи са се вдъхновявали от тази емоция и тласкани от любовта, са давали и най-доброто, и най-лошото от себе си.

Били са съперници в битката за изразяване на силата, с която тя променя живота ни; и все пак, когато повечето от нас се опитват да сторят същото и да я опишат, любовта бива удавена безмилостно в морето на баналностите.

Макар прищевките на любовта често да изглеждат неразбираеми, към тълпата от поети, романисти, философи и композитори, които дърдорят непрестанно за любов, напоследък се присъединяват и биолози, и невролози, които обещават да обяснят всичко. Дали те ще разбулят мистерията?

Може би най-сетне ще ни дадат тъй дълго диреното хапче или отвара, които да запечатат завинаги любовната връзка – или да ни освободят от нейната магия. 

Любовните истории рядко имат щастлив край. Най-великите обикновено завършват със смърт. По-леките, познати ни като романтични комедии, завършват с брак: но наложената идея, че бракът е щастлив край, също подсказва, че бракът наистина е краят, което е вид смърт.

Не смъртта на влюбените, нито дори на тяхната любов, а смъртта на любовната история. За щастие, множество успешно просъществували бракове свидетелстват, че и любовта, и историята могат да оцелеят и след сватбата; но после пак е ред на смъртта – този път истинската, която идва, за да ни раздели.

В крайна сметка всички любовни истории са тъжни. И все пак колко славно е това пътуване… поне докато продължава! Горчивата сладост на преходността само допринася за Кратко въведение в любовта по-голямата ни радост. По думите на поета Андрю Марвел:

Щом не можем слънцето да спрем, ще го накараме да тича!

И тъй, какво е това нещо, както пита прочутата песен, наречено любов?

Не бих се впускал в детайлно изследване на всички употреби на думата „любов“. Всеки речник ще ни предостави около четири дузини приблизителни синоними. Всеки синоним има различен нюанс; някои са доста отдалечени едни от други.

Привързаността не е обожание; харесването не е похот; пристрастността може да е или да не е следствие от страстта; екстазът доста се различава от деликатната симпатия.

Има и по-мистериозни, гръцки, думи, които се използват за разграничаване на различните видове любов. Три от тях дори не намекват за наличието на сексуално желание.

Philia (филия) говори за близко приятелство. Storge (сторге) означава „грижа“, в смисъл на обгрижване на някого, което предполага да милеем за интересите и благосъстоянието на любимия, както бихме могли да милеем за близки приятели или за семейството си. Но storge не е несъвместима със сексуалното желание за разлика от agape (агапе), понякога възприемана и като „благодеяние“, което е по-скоро обобщаваща, универсализирана и асексуална storge.

Добродетелите на агапе са описани в едно от посланията на апостол Павел към коринтяните:

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли… всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.

Това са качества, които бихме могли да открием във всяка човешка връзка. Но именно поради тази причина на агапе ѝ липсват две от очевидните характеристики на любовта такава, каквато обикновено е подразбирана.

Първо, любовта винаги е свързана с избирането на един човек (или поне на малък брой индивиди) като изключителен и незаменим.

Онези, които обичаме, играят такава роля в живота ни, каквато се предполага, че основната маса на човешкия род не може да има. Докато агапе изисква от нас да облагодетелстваме всички свои съседи, без да изключваме никого.

Второ, наставлението да се обичаме един друг предполага, че човек може да го прави по желание. Но любовта (или възпирането на това чувство) не е нещо, което просто можем да решим да направим, когато си пожелаем.

Четвъртата гръцка дума, eros, най-добре представя темата на тази книга. Еросът обикновено се свързва с интензивно сексуално привличане. Именно еросът, а не агапе или сторге, или дори филия, е вдъхновил по-голям брой поеми, музикални произведения, творби на изкуството и престъпления, отколкото всяко друго човешко чувство.

За ероса в неговата най-крайна, обсесивна, тревожна и страстна романтична форма ще заема от американската психоложка Дороти Тенов термина „лимеранс“.

Въпреки не особената популярност на тази дума в обикновената реч, съществуват основателни причини да се изкове специален термин за това, което Джордж Бърнард Шоу нарича „най-яростната, най-безумната, най-измамната и най-преходната от всички страсти“.

Защото, макар че далеч не въплъщава цялата еротична любов, лимерансът съдържа значителна част от тъй типичното за любовта напрежение.

Противно на това, което често се приема за подразбиращо се от само себе си, любовта не е просто емоция. Разбира се, думата „любов“ вероятно ще извика в съзнанието ни представата за деликатни и нежни чувства.

Подобни любовни чувства наистина са емоции, но те определено не са единствените емоции, съставляващи еротичната любов. В зависимост от обстоятелствата – от това къде се намирате, в точно каква любовна история, – любовта може да породи скръб, страх, вина, съжаление, огорчение, тъга, презрение, унижение, възторг, отхвърляне, тревожност, завист, отвращение или убийствена ярост.

Така че мислете за любовта по-скоро като за условие, което оформя и ръководи мислите, желанията, емоциите и поведението ни, свързани с човека в нашия фокус, „възлюбения“. Тя е нещо като оптическа призма, през която се пречупват всякакви преживявания – дори такива, които не включват пряко любимия ни.

Ще я нарека синдром – не като чувство, а като сложен модел на потенциални мисли, поведения и емоции, които проявяват тенденция „да протичат заедно“.

А доколкото любовта предизвиква и смущение, което може да изисква медицинска помощ, терминът „синдром“ в случая е съвсем подходящ. Често се казва, че влюбеният човек, особено ако е във фазата на лимеранс, е „полудял от любов“.

Това кратко въведение в темата за любовта е написано от гледна точка на философ. Философията обича загадките, а любовта предлага изобилие от такива.

Не е нужно да сме кой знае колко смирени, за да признаем, че тя често ни обърква. Любовта е безкористна; любовта е егоистична. Любовта е нежна; любовта е жестока. Любовта е преходна; любовта е вечна. Любовта е рай; любовта е ад. Любовта е война. Любовта граничи с божественото; любовта оправдава най-лошите престъпления.

Някои казват, че Бог е любов – и със сигурност и Бог, и любовта носят отговорност за доста неща. Общуването с божественото може да бъде опасно, дори и за случайните наблюдатели. Нека тогава да започнем със загадките, възникнали във връзка с някои разпространени идеи за любовта.

Макар любовта често да се възприема като способност, присъща единствено на хората, изглежда, че няма естествени ограничения за това, което те могат да твърдят, че обичат. За наистина широко скроените умове това включва животни, неодушевени предмети и някои неща между тях.

Грешно ли е да бъдем толкова широко скроени? (Ако сте с толкова широко отворено съзнание, както е казал някой, мозъкът ви може да изпадне, тъй че внимавайте.) Обектофилите определено чувстват нещо; но може ли това да е наистина любов? Е, защо не? Как можем да решим такъв въпрос?

Почти всички „експерти“, писали по темата, нямат търпение да ни кажат как да различим истинската любов от фалшификатите: някои форми на любов, уверяват ни те, са по-благородни и по-висши; други са низки и не съвсем човешки.

Това е морализаторски импулс, на който ще се опитам да устоя. Моето работно предположение е, че никоя форма на любов не е по същество „по-истинска“ от останалите. Дали някои форми на любов ще ви направят по-щастливи?

Може би, но тогава вашата концепция за любовта вероятно допринася за самото осмисляне на щастието, с което я съизмервате.

Роналд де Суза (р.1940), професор емеритус в Университета на Торонто, е изнасял лекции в повече от двайсет страни. Сред областите му на интерес са емоциите, философията на биологията, етиката и естетиката.

С книгата си „Кратко въведение в любовта” той ни повежда из лабиринта на най-естественото и най-загадъчното чувство.

Защо обичаме, как избираме кого да обичаме, егоистични или алтруистични са желанията на любовта, защо най-прекрасното чувство на света ни кара да вършим ужасни неща…