.

Най-малката дъщеря на легендарната Баба Тонка – Анастасия Обретенова, е само на 12-13 години, когато за пръв път вижда Захари Стоянов.

По това време той чиракува за шивач в родния й град Русе и е участник в местния революционен комитет. И понеже е неразделен приятел с брат й Никола, често се отбива у тях.

Накрая Баба Тонка го приютява и той става неофициален член на семейството. После пътищата им с Анастасия се разминават.

Той преминава през огъня на Априлското въстание, а след разгрома му се скита из Балкана и лежи в зандани, докато Сия, както я наричат близките й, учи в Московския девически институт.

Захари Стоянов

Двамата се виждат отново след Освобождението, през 1878 година, когато Захари става секретар на Апелационния съд в Русе, а тя, вече 18-годишна, си е дошла от Москва за лятната ваканция. Тогава пламва любовта им.

Анастасия е напето момиче от сой, израсло под крилото на невероятната си майка и братята си герои. Единият, Ангел, участва в четата на Хаджи Димитър и е заточен в Диарбекир.

Другият, Петър, загива при едно от сраженията на четата. Третият, Георги, е заклан при подготовката на Априлското въстание като апостол на Сливенския революционен окръг.

По-голямата й сестра Петрана пък ушива знамето на Ботевата чета, а по-късно става медицинска сестра в болницата на руската армия при Свищов.

Анастасия Обретенова

Сия прави силно впечатление на „бедното селянче от Медвен“ с това, че е красива, образована, интересува се от литература и самата тя пише и превежда стихове.

След като тя си заминава за Москва, между двамата се започва една много оживена кореспонденция, която продължава близо две години, до окончателното завръщане на Анастасия в Русе през юни 1881, когато е назначена за учителка в девическото училище.

С едно от тези писма Анастасия му изпраща и своя снимка с надпис: „На памят от г-ца А. Т. Обретенова брату Паргу“. /Парго наричат Захари Стоянов всички негови близки./

Но колкото и силно да е влюбен в нея, бившият апостол и настоящ секретар в Апелативния съд овреме разбира, че най-сигурно ще спечели любовта на Сия, като заедно с писмата я ухажва и с по някоя и друга банкнота. Докато е в Москва, тя получава скромна материална подкрепа от Русенското благотворително дружество и затова живее доста оскъдно.

Захари знае това и всеки месец отделя част от заплатата си, за да я изпрати на любимото момиче. Още повече, че заплатата му е огромна за онези години – 1500 франка месечно, а когато го назначават за следовател при Окръжния съд, скача на 3720 франка!

Анастасия, която се оказва, меко казано, изключително практична, оценява материалните жестове на Захари, който й обещава да я направи най-щастливата жена на света:

Ти се върни, не кахъри се, земята ще разрина, но ще ме свариш да те чакам.

Да, но в любовната им идилия се появява Третият – онзи, който пристига изневиделица и иска на всяка цена да застане между тях и да изгони съперника си.

При това този някой не е непознат човек, а довчерашен приятел на Захари. И също като него чест посетител в гостоприемната къща на Баба Тонка.

Стоян Заимов

Той се казва Стоян Заимов – да, същият, революционерът и апостолът на Априлското въстание и бъдещ просветен деец, общественик и писател. След Освобождението Заимов заминава за Москва и се записва в тамошния педагогически институт. Там, разбира се, веднага открива щерката на Баба Тонка, посещава я на няколко пъти в пансиона и й пише писма.

Сравнявайки себе си със Захари, Заимов намира безброй плюсове в своя полза:

Аз съм висок, строен и, казват, красив, докато котленецът е нисък и невзрачен.

Аз уча в Москва, докато котленецът докъм двайсетата си година е пасъл овце.

За цял Русчук, както отбелязва русенският изследовател Боян Драганов, Захари е мърляч, циганин, несретник и заядлив драскач.

Така мисли и Баба Тонка, която има изключително влияние върху най-малкото си дете и дори и не помисля да позволи на Сия да се омъжи за него.

Заимов обаче пропуска факта, че будното момче от Котел вече така се е самообразовало, че пише статии, разкази и фейлетони и издава мемоарно-биографични книги, за които говори цяла България; пропуска също, че съперникът му научава френски до такава степен, че пише направо на този език статии за големи парижки вестници.

Не друг, а безспорният ерудит проф. Александър Балабанов ще възкликне след време:

Абе, той тоя Захари Стоянов бил толкова голям, бе!

В началото на 1880 Заимов изпраща на Сия своя снимка, като дискретно се подписва „брат“. Но тя му отговаря с делничното обръщение „господин Заимов“.

„Туй, което очаквах да срещна в Обретенова, не видех, но което не желаех, него забележих в разговора с нея“, отбелязва с горчивина Заимов в дневника си.

По всичко личи, че още в Русия Анастасия Обретенова е направила своя избор.

Когато през юни 1881 се завръща в Русе, Захари я чака на пристанището разтреперан от вълнение, с букет рози. Баба Тонка стои малко встрани и като по чудо не скача да го удуши.

Баба Тонка

Тя вече знае за намеренията на Джендо /това е истинското му име, Захари става по-късно/ и не дава и дума да се изрече, че ще даде щерка си за негова жена.

Приличаше на циганин – споделя след време великата българка, – черен, сух, с изгоряло лице, с пъргави и хитри очи, с дрипави дрехи. Нахален, навсякъде се натрапва. Както си мълчи, току изпелтечи нещо злобарско. А външно се смее най-добродушно. Жив, пъргав, подвижен като топка.

Анастасия се опитва да обясни на майка си как стоят нещата и защо е предпочела Захари пред Стоян Заимов, но не среща разбиране от нейна страна.

Тогава тя прави нещо нечувано за тогавашните обществени норми – бяга от родния си дом и на 31 януари 1882 тайно се венчава за Захари в дома на русенския градоначалник. Като научава за „позора“, Баба Тонка вие като ранена вълчица, скубе коси и кълне младите.

След време, когато на главите на Сия и Захари се струпват една след друга коя от коя по-ужасни беди, цяло Русе шушука, че клетвите й са ги застигнали.

По времето, когато живеят в Пловдив, бременната Анастасия пада по стълбите и ражда преждевременно. Бебето умира след няколко дни, а нея едва я спасяват. Същата съдба сполетява и детето от втората й бременност.

През октомври 1886 младото семейство се сдобива с нова рожба – Аглика. Но радостта не трае дълго – момиченцето умира на две годинки от менингит. 

Съкрушеният Захари Стоянов пише на Стефан Стамболов по този повод:

Още не мога да се уталожа от тоя удар. Представи си дете да заспи здраво и читаво, а да се събуди болно и да почине след два дни. И това беше дете, което удивляваше целия град!

Едва четвъртото му дете ще живее, но той няма да го види. Дъщеричката му Захаринка се ражда през април 1890, седем месеца след внезапната смърт на баща си.

Когато през есента на 1889 Анастасия потегля за Париж заедно със Захари за Първото световно изложение, тя вече е бременна.

Но още по пътя той умира при неизяснени обстоятелства. Отравя се от чаша бира, в която има стъклен прах. Кой го е поставил там?

Според мнозина тази неочаквана и мистериозна смърт е една от тайните на задкулисните дворцови интриги на Фердинанд. Захаринка проплаква в Русчук на 14 април 1890 г.

Анастасия Обретенова и Захаринка

Съвременници и изследователи обвиняват съпругата на Захари Стоянов в прекалена прагматичност и сребролюбие. Такава ли е наистина Анастасия Обретенова?

Захари, както вече казахме, долавя такива черти в характера й още преди да се оженят. Анастасия често повтаря: „всичко е пари“, „да капне някоя пара“, „гледай да си вземеш париците и да си спестиш нещо, че то е всичко“, „да можеше да си купим барем една къща“…

Но нека погледнем нещата и от друга страна. Захари й оставя след смъртта си само едно празно дворно място от 800 кв. м. край Княжевското шосе, което тя е принудена да продаде за дългове заедно с част от имуществото. И в крайна сметка тя, вдовицата на председателя на Народното събрание, умира в бедност.

Така че едва ли става дума за сребролюбие, а за естествената тревога и загриженост на съпругата и майката да осигури що-годе сносен живот на семейството си. 

Каква сребролюбка ще да е била Сия Обретенова, щом като през 1892 отказва да стане придворна дама на княз Фердинанд, след като е препоръчана не от кого да е, а от неговата фаворитка Султана Рачо Петрова!

А после отказва и на Стамболов да остане в София на ръководна служба в БЧК и се прибира в Русе.

Като вдовица на председателя на Народното събрание й е отпусната пенсия от 3600 лв, но след падането на Стамболов през 1894 двама депутати моментално предлагат пенсията й да се отнеме завинаги и тя да върне взетите дотогава пари.

Пенсията действително е отнета и за да се прехранва, Анастасия Обретенова учителства една година, а след това работи като касиерка в дружество „Добродетел“.

След много прошения и хлопане по разни ведомства, през 1903 пенсията е възобновена в размер на 150 лв. Умира забравена от всички през 1826 в Русе.

Завинаги ли разделя Анастасия старите приятели Захари Стоянов и Стоян Заимов?

Да, те никога повече не общуват като другари, а само чрез посредничеството на брата на Анастасия – Никола Обретенов.

Но когато след Освобождението набеждават Заимов за предател и виновник за гибелта на Ботев, Захари, който пък е обвиняван, че е предал Бенковски, се обявява в негова защита.

Дъщерята на Захари – Захаринка, се омъжва за немския инженер Вили Грумбах, от когото ражда две деца – Хилда и Харалд.

Много години живее в Германия в град Аугсбург, близо до Мюнхен. Отива си от този свят на 8 октомври 1988. Знае се, че съпругът й е застрелян от нацистите в лагера на смъртта Дахау.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев