.

Любовта е там, където я срещнеш. Глупаво е да я търсиш, мисля дори, че много често е отровно. Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се карат: „Моля, по-малко любов и повече елементарно възпитание.

Моля ви, забелязвайте, когато сте щастливи и възкликвайте, промърморвайте или си помисляйте в един момент „Ако това не е хубаво, не знам какво е“.

Шегите могат да са благородни. Смехът е точно толкова благороден, колкото и сълзите. И смехът, и сълзите са нашият отговор на изтощението и умората, на безсмислието от това да мислим и да се стремим. Аз лично предпочитам да се смея, защото после има по-малко за почистване – и защото след това мога да започна да мисля и да се стремя много по-бързо.

Мисля, че това е принципното ми възражение срещу живота – твърде лесно е, когато си жив, да правиш наистина ужасни грешки.

Зрелост, това е способността да осъзнаваш предела на своите възможности.

Не си губете времето в завист. Понякога ще бъдете в предна позиция, понякога ще изоставате. Надбягването е дълго и в крайна сметка е със самите вас.

Животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност…

Недостатък на човешкия характер е това, че всеки иска да строи, а никой не иска да се занимава с поддръжка.

Едно от малкото хубави неща на модерните времена е следното: ако умреш по ужасен начин по телевизията, няма да си умрял напразно. Ще си ни забавлявал.

Крайно време е да благодарим на Бога, че се намираме в държава, където дори бедните страдат от наднормено тегло.

Никога не си лягай с човек, който има повече неприятности от теб.

Животът е толкова тежък, че повечето хора губят битката с него или се чувстват губещи. Затова най-важното умение за всеки от нас е да запази поне малка част от достойнството си и да признае, че е загубил.

Но по една случайност става така, че когато се комбинира с мислите и чувствата на един образован човек, седнал на прост дървен стол, книгата е в състояние да предизвика у него особено душевно състояние, характеризиращо се с особена (и бих казал безценна) дълбочина и смисъл… Тази форма на медитация … може би ще се окаже най-ценното съкровище на нашата цивилизация. Ето защо никога не трябва да се отказваме от книгата, никога не трябва да се предаваме пред разпечатките, които плюе светещата катодна тръба срещу нас, защото те съдържат само баналните неща на всекидневието.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите…

През последните милион години хората е трябвало да гадаят за почти всичко. Водещите личности в учебниците ни по история са именно хора, увличали се най-много по догатките, някои от които наистина ужасни. Мога ли да посоча двама от тях? Аристотел и Хитлер. Единият е бил прав в догатките си другият – не. 

За тъпи ли ги мислите арабите? Те са ни дали цифрите. Я се опитайте да разделите голямо число, написано с римски цифри!

Ние сме тук, на Земята, за да се размотаваме насам-натам. Не позволявайте да ви разправят друго.

Ако самоуважението си счупи крак, кракът не може никога да оздравее. Собственикът му трябва да го застреля. 

Смисълът на човешкия живот, без значение кой го контролира, е да обичаш тези, които са наоколо.

Опитвам се да държа голямата любов далеч от моите разкази, защото, щом тази тема се появи, става почти невъзможно да се говори за друго. Читателите не искат да чуят за друго. Те пощуряват по любовта. Ако любовникът в една история спечели истинската си любов, това е краят на историята, дори да започва третата световна война и небето да е почерняло от летящи чинии.

Къде живея

Не много отдавна един продавач на енциклопедии се отби в най-старата библиотека в Америка, която е прекрасната „Стърджис“ в селцето Барнстейбъл на северния бряг на Кейп Код. И посочи на лесно изпадащия в безпокойство библиотекар, че най-новият общ справочник в библиотеката му е Енциклопедия Британика от 1938 година, при това запушена на рафтовете от Енциклопедия Американа от 1910 година. Освен това му каза, че от 1938 година насам са се случили множество важни неща, сред които откриването на пеницилина и хитлеристкото нахлуване в Полша.

Продавачът на енциклопедии бе посъветван да отнесе изумлението си към някой от настоятелите на библиотеката. Получи имената и адресите им. Сред тях бяха Кабът, също така Лоуъл, Китридж и някои други. Библиотекарят му обясни, че има шанс да се срещне с няколко от тях едновременно, ако отиде в Яхт клуба. И той се отправи по тесния път натам, като едва не си счупи врата, заради поредицата страховити дупки, оставени да обезсърчават любителите на големите скорости — да ги убиват, ако е възможно.

Искаше да изпие едно мартини и се чудеше дали барът обслужва външни хора. С ужас откри, че клубът представлява барака пет на десет метра, по подобие на „Озаркс“ в Масачузетс. Вътре имаше смешно изгнила маса за тенис, метално кошче за изгубени вещи с опесъчено, ухаещо съдържание и пиано, стояло с години под капещата от тавана дъждовна вода.

Нямаше бар, телефон, електричество. Нямаше и членове. Като капак на всичко, в пристанището нямаше нито капка вода. Приливът, който понякога достигаше пет метра, се бе оттеглил изцяло. Така наречените „яхти“ — древни дървени съоръжения — бяха полегнали върху синкавокафявата тиня на пристанищното дъно. Облаци чайки и речни рибарки крещяха над тази тиня и над всичките хубави неща за ядене, които можеха да открият в нея.

Имаше и няколко мъже, които изравяха миди като яребици от края на Сенди Нек — петнайсеткилометровата пясъчна ивица, която отделя пристанището от леденостудения залив. Имаше също патици, гъски, чапли и други водни птици — те се тълпяха над соленото блато, което обграждаше пристанището на запад. Близо до тясното устие на пристанището, в очакване на водата беше полегнала на една страна мауна от Марбълхед с двуметров кил. С такъв голям кил изобщо не би трябвало да ходи в Барнстейбъл. Продавачът на енциклопедии, останал безчувствен към суровата красота наоколо и много потиснат, отиде да обядва. Тъй като се намираше в центъра на най-процъфтяващата област от Нова Англия — Барнстейбъл, и тъй като процъфтяването се дължеше на туризма, той имаше основания да очаква, че ще открие някакво удивително примамливо място за хапване. Наложи се да се задоволи с метален стол пред гетинаксов тезгях, намиращ се в агресивно неелегантната и неколониална институция, наречена „Барнстейбъл Нюз Стор“ — още едно подобие на „Озаркс“ — смесения магазин. Девизът му беше: „Ако е добро, значи го имаме, ако е лошо, значи сме го продали“.

След обяд продължи да издирва настоятелите и го посъветваха да опита в селския музей, който се помещава в старата тухлена сграда на митницата. Самата сграда е паметник на отдавна отминалите дни, когато пристанището е било използвано от големи кораби — преди да се напълни със синкавокафявата тиня. Там не откри никакви настоятели, а експонатите бяха убийствено отегчителни. Продавачът на енциклопедии се почувства удавен в апатия — епидемично заболяване сред случайните посетители на селото.

И прибягна до най-често използвания лек, който беше да скочи в колата си и да отпраши към баровете, пицариите, игрищата за боулинг и магазините за сувенири в Хаянис — търговското сърце на Кейп Код. Там се отърси от фрустрациите, изразходвайки енергията си на миниатюрното игрище за голф, наречено „Плейланд“. По онова време игрището притежаваше едно влудяващо, патетично нещо, типично за миш-маша по южния бряг на Кейп Код. Беше построено на ливада, някогашно притежание на Американския легион, и точно в центъра, между хитроумните малки мостчета и коркови писти, се мъдреше един танк Шърман, оставен там през по-прозаичните и не чак толкова предприемчиви времена като паметник на ветераните от Втората световна война.

Паметникът след това беше преместен, но все още е на Южния бряг, където неизбежно отново ще бъде погълнат от недостойни неща.

Достойнството на танка щеше да се запази много по-добре в Барнстейбъл, само че селото не искаше да го приеме. Политиката му беше никога да не приема нищо. Щастливият резултат от това е, че мястото се променя със скоростта, с която се променят правилата на шахмата.

Най-голямата промяна в последно време е свързана с изборите. Допреди шест години наблюдателите на Демократическата партия и наблюдателите на Републиканската партия до един бяха републиканци. Сега наблюдателите на Демократическата партия са демократи. Последиците от тази революция не се оказаха чак толкова ужасни, колкото се очакваше… сега-засега.

Един друг разрив с миналото е свързан с бюджета на местното самодейно театрално общество — „Комедийния клуб Барнстейбъл“. Клубът имаше касиер, който всеки месец, в продължение на трийсет години, гневно отказваше да съобщи какъв е счетоводният баланс, от страх, че клубът ще похарчи парите глупаво. Миналата година се пенсионира. Новият касиер обяви наличност от четиристотин долара и няколко цента и членовете ги профукаха за нова завеса с цвят на развалена сьомга. Тази гниеща завеса, между другото, осъществи своя дебют при постановката „Военният съд при бунта на Кейн“, в която капитан Куиг не подрънкваше нервно със стоманени топки в ръка. Топките бяха махнати заради хипотезата, че са многозначителни.

Още една голяма промяна настъпи преди около шейсет години, когато стана ясно, че рибата тон е добра за ядене. Преди това рибарите от Барнстейбъл я наричаха „конска скумрия“ и псуваха, когато я уловяха. След това, без да престават да псуват, я накълцваха на парчета и отново я хвърляха в залива за предупреждение на другите конски скумрии. Заради смелостта — или глупостта си — рибата тон не си отиде и благодарение на това стана възможен един фестивал, след Празника на труда, наречен „Барнстейбълско дерби за лов на риба тон“. За събитието от цялото Източно крайбрежие се стичат рибари с въдичарски макари, големи колкото часовник в съдебна зала. Селяните винаги са се чудили кое ги кара да идват. Никой никога не улавяше нищо.

Едно друго откритие, което селяните трябва да направят в бъдеще, е, че кръглите миди могат да се ядат, без да предизвикат мигновена смърт. Пристанището на места гъмжи от тях. Никой не ги закача. Една от причините да не им се обръща внимание може би е фактът, че наоколо е пълно с два други деликатеса, които се приготвят далеч по-просто — продълговатите мидите и костура. За да събереш продълговати миди, е достатъчно да се наведеш, когато водата се оттегли. За да намериш костур, трябва да следваш морските птици, да видиш къде се трупат на конусообразни формации и да хвърлиш въдицата си там, където сочи върхът на конуса — отдолу има костур.

Още нещо, което очаква Барнстейбъл в бъдеще — малко от селата по Кейп Код имат шанс да преживеят днешния алчен, безвкусен просперитет с недокосната душа. Някога Х. Л. Менкен каза нещо в смисъл, че „Никой не се е разорил, ако е преувеличавал вулгарността на американците“, и богатствата, които сега се трупат за сметка на вулгаризацията на Кейп Код, със сигурност потвърждават тези думи. Може би душата на селцето Барнстейбъл ще оцелее.

Най-напред, защото това не е мъртво село, в което всичко се дава под наем и половината къщи през зимата стоят празни. Повечето негови жители са тук през цялата година, повечето не са старци, повечето от тях работят — като дърводелци, търговци, строители, архитекти, учители, писатели и какво ли още не. Това е безкласово общество — понякога сантиментално и любящо.

И тези пълни къщи, често проядени от термити и мухъл, които може би ще оцелеят още неколкостотин години, са били построени наведнъж от двете страни на Главната улица след края на Гражданската война. Предприемачите са открили много малко място, на което да могат да развихрят богоугодните си грабителски набези. На запад се вижда огромна зелена ливада, но това всъщност е блато — синкавокавява тиня, покрита с тънка рогозка от солено сено. Между другото, именно това сено е изкусило заселниците от Плимут през 1639 година. Никой разумен човек не би се заел да строи върху блато, прорязано от потоци, по които може да се плава с малка лодка. При прилив то остава изцяло под водата. В състояние е да издържи човек и кучето му, но едва ли нещо повече.

Предприемачите и спекулантите известно време мислеха с ентусиазъм за възможността да подобрят Сенди Нек — дългата, тънка бариера от красиви дюни, която огражда пристанището от север. Там има гротескна гора от мъртви дървета — задушени от пясъка, а впоследствие отново изровени. От външната страна има плаж, който би засрамил Акапулко във всички безброй много практически отношения и, колкото и да е изненадващо, там се срещат извори с прясна вода. Но, слава на Бога, местните власти ще купят всичко това, без най-външния край, за да направят там общински парк, който ще остане необлагороден за вечни времена.

На края на пясъчната ивица има малко поселище, което местните власти няма да купят. То е скупчено край изоставения фар, който е бил нужен, когато наоколо е имало достатъчно вода, за да могат да влизат и излизат големите кораби. Избелялото от слънцето, паянтово поселище може да се достигне само с лодка или конска каруца. Там няма електричество, няма телефон. Това е частен курорт. Намира се на по-малко от миля от Барнстейбъл и селяните ходят там, когато имат нужда от почивка.

Цялата тази анахронична, безумно ксенофобска и очарователна чудатост на селцето Барнстейбъл би заслужила определението: „Последна твърдина на истинските кейпкодци“, ако не беше следното — повечето от жителите му не бяха родени на Кейп Код. Точно както вкаменените гори се образуват като минералите постепенно заемат местата на органичните съединения, така и днешният вкаменен Барнстейбъл се е образувал, като хора от Ивънсвил, Луизвил, Бостън, Питсбърг и Бог знае къде другаде, бавно са изместили автентичните провинциални янки.

Ако истинските кейпкодци можеха да станат от гробищата в църковните дворове, да захвърлят изящно издяланите си надгробни камъни и да посетят някое от събранията на общинската управа, щяха да останат доволни. Всички нови предложения винаги са били отхвърляни след яростни дебати, освен едно — да се купи нов клаксон за спасителния пикап. Новият клаксон казва: „бийп, бийп, бийп“, вместо „б-р-р-р, б-р-р-р, б-р-р-р“ и гарантирано се чува на три мили.

Между другото, библиотеката вече притежава нова „Британика“ и нова „Американа“ — покупки, направени без усилие, тъй като сега селището разполага със значителни средства. Но бележките на децата в училище и разговорите на местните жители не са се подобрили кой знае колко.

Тъй като селището съществува заради себе си, а не заради посетителите, неговият специалитет е бързо да отпраща туристите да търсят своя рай другаде — и те наистина могат да пощуреят, докато намерят наоколо нещо, което биха могли да харесат. Един кратък пример — посетителят може да отиде в църквата Сейнт Мери на Главната улица, която има, без да е рекламирана никъде, най-очарователната църковна градина в Америка. Тя е дело на един-единствен мъж — Робърт Никълсън, епископален свещеник, добър човек, починал млад.

На едно селско празненство някога — а тук селяните наистина пият много — отец Никълсън разговарял с католик и евреин, с чиято помощ се опитал да открие дума, описваща духовното единство на Барнстейбъл. Успял.

— Ние сме друиди — казал той.

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Сами създавайте това, което може да спаси света – РЕЙ БРЕДБЪРИ