.

За мен е абсурдно твърдението, че две половинки правели едно цяло. Няма такова нещо. Ако е така, ще се окаже, че ако не си намериш половинката, ти винаги ще останеш недовършен. Което обрича половината човечество на непълноценен живот. 

Смисълът е в това да се съберат две цялости, две завършени личности. Тогава и връзката, и контактът са не само пълноценни, но надграждат и развиват всеки един от участниците. 

Човекът до теб не трябва да те довършва, а трябва заедно двамата да правите нещо трето, по-голямо и по-смислено от всеки един от вас. Трябва да стават съществени неща. Съществен контакт и взаимоотношения. Трябва да има смисъл, а не просто да се съжителства.

Съжителство и партньорство са различни неща. Само по себе си съжителството е сложна задача, защото ако махнем всичко, с което двама души се справят заедно, и взаимната помощ, то нарушава личното ти пространство и свободата ти.

Не бих посегнала на свободата на друг човек, както и не позволявам да се посяга на моята.

Същто така не трябва да се стига до взаимно отегчение. Важно е да запазим любопитството си към другия. Това е партньорството. В тази дума има огромна сила. 

Партньорството включва уважение, респект, доверие, любов, грижа и съзнание, че този човек до теб е също толкова важен, колкото си ти.

Ако се получи естествено и го има – съжителството не би трябвало да е нещо тежко или погубващо. Ако след влюбването любовта ви отведе до това, тя може наистина да продължи безкрайно.

Любовта е болестно състояние. Неслучайно казват „болен от любов“ – само дето няма нито лекарство, нито болници за това заболяване. Любовта може да е движеща сила, и помитаща сила. 

Когато си влюбен, се живее по-интензивно, това е истинското усещане за щастие, ако всичко е наред. Когато разбереш, че не е наред, може да те съсипе.

Разумът ми се стреми към смисленото ми съществуване, а любовта веднага ти дава други варианти за смисъл, които ти се струват къде-къде по-примамливи. Любовта може да е муза, но може да се окаже и голяма фантазьорка.

Влюбването е най-налудничавият етап. От моя гледна точка е изключително противоречиво: хем изпитваш неистово желание и копнеж по друг човек, хем искаш да се запазиш. Поне при мен е било така.

Това, разбира се, важи съвсем в началото, докато все още смяташ, че нещо зависи от теб и можеш да го контролираш. 

Но няма нищо друго, равно по сила на влюбването. То е такава мощ, че ако те застигне, колкото и да се съпротивляваш, в един момент се пускаш по вятъра на тази буря.

Трябва да приемеш човека, който е обект на любовта ти, такъв, какъвто е. В никакъв случай да не се опитваш до го променяш. Това също изисква усилие. Това е същинската любов.

Да не се втурваш и да искаш да влезеш изцяло в неговото пространство, за да не повториш тази почти антична трагедия между Лора и Яворов. Ако връзката ви е вярна и смислена, той сам ще започне да се променя заради теб и ти заради него, но това ще става незабелязано, естествено, без насилие.

Доверието е изключително важно във всеки аспект на тази дума. За да получиш доверие е нужно първо ти да се довериш и да не пропускаш всеки случай да го показваш. Да го доказваш. Някак си доверието се заслужава, няма друг път към него.

Има хора, които не са способни да обичат и никога не са се влюбвали, и за мен това е голямо нещастие. И най-вероятно човекът, който не изпитва любов, не го осъзнава, защото просто не знае какво е.

Ако не си преживял любовта поне веднъж, ми се струва, че няма как да познаваш живота в цялата му пъстрота и същност. Струва ми се, че това няма да е напълно смислено и пълноценно живеене.

Дори и болката при любовта е жизненонеобходима. За да не си позволяваш да нараняваш друг по същия начин.

източник: „Тя, Цветана Манева“, Георги Тошев, Яна Борисова