.

Най-големият ни съвременен български сатирик Радой Ралин има и прекрасни любовни стихове. Неговите синове Кин и Стефан разказват, че тази тема го вълнувала до последно.

Според тях би било интересно някой литературен изследовател да проучи неговите любови. Но този изследовател, допълват те, непременно трябва да бъде от нежния пол, за да го разбере. Защото Радой е посветил поне по едно стихотворение на всяка жена, в която е бил влюбен. А тези, в които е бил много влюбен, се радват на цяла стихосбирка.

Поетът сам отглежда и възпитава двамата си синове, след като се разделя с майка им. Кин категорично отказва да се връща в споените си назад в годините, тъй като смята, че това са дълбоко лични неща, които човек не може да избере. Но все пак споделя:

„В никакъв случай не упреквам нито баща си, нито майка си. И двамата бяха прекрасни родители. Аз специално направих своя избор на 13 години. Нещата между тях бяха толкова емоционално заплетени и объркани, че всеки негов опит да се види с мен и с брат ми предизвикваше много големи колизии, а тя е много чувствителен човек и се боеше от тях. Бил съм на 3 години и раздялата им е първият ми спомен от този свят. След това да съм я виждал два или три пъти и помня, че като станах на 13 години, реших, че трябва да започна да се виждам с майка си, и поех инициативата в свои ръце. Отидох при моята класна Харизанова, учителка по физкултура и колежка на майка ми от Спортната академия, и ѝ заявих: „Другарко Харизанова, трябва да ме заведете при майка ми!” Тя онемя, но оттогава ние непрекъснато се виждаме и постепенно вкарах в тази работа и брат ми Стефан. Разбира се, след първата ни среща веднага отидох и разказах на баща ми, не е имало конспирация.”

Той твърди, че в последните години от живота си майка му и баща му се сближават много.

Тя е неотлъчно до баща му в болницата. Дори вечерта, преди края му, тя се оказва последният човек, с когото той разговаря. Прощалните му думи на този свят са:

„Грозданке, бе, ние що се разведохме, вземи едно такси, да ходим у вас и да се женим пак.”

Да, това казва последната вечер преди нощта, в която получава емболията. Кин твърди също, че майка му е страхотен методист по лечебна физкултура. Тя създава уникална методика за нашите златни момичета в художествената гимнастика и успехите им до голяма степен се дължат и на нея.

Навремето Божидар Божилов посвещава на Ралин следната епиграма: „Радой седи като фиданка между Лаура и Грозданка.”

Знаем коя е Грозданка, но коя е митичната Лаура?

Това е една много интересна история за платонична любов, която започва с гавра. Когато се връща от Чехословакия в България, Радой изпада в депресия – вече е осъзнал абсурдите на сталинизма.

Въпреки че е дълбоко депресиран, не отминава обявения конкурс на ЦК на Комсомола за химн на българската делегация за световния фестивал на младежта и студентите в Букурещ. Но вече е писал доста пародии и е настроен саркастично. Заема се да пише текст, който запова така: „Другарю от Китай, ти ръката си подай, девойко от Памир, да има траен мир.” Така или иначе печели конкурса и за награда го изпращат с делегацията на фестивала.

Там среща италианката Лаура Симоничи – една любов от пръв поглед, много силна, много истинска и много невъзможна.

Радой разбира пълната невъзможност да бъде с Лаура и като се връща в София, разказва на приятелите си за нея. Някои му предлагат – абе, ще те уредим да станеш дипломат в Рим и ще си завинаги с нея.

Да, ама Радой бързо се досеща, че това означава да стане агент на Държавна сигурност, и отказва. Двамата си пишат писма и говорят по телефона. Но в онези години, за да се свържеш с чужбина, трябваше да отидеш в пощата, да дадеш поръчка, да чакаш…

Блага Димитрова по-късно разказва, че чиновничките го познавали и били свикнали с гласа му, кънтящ из цялата палата. Всички до една завиждали тайно на непознатата жена. „А вие защо не дойдохте вчера да говорите?”, любопитствали те, когато пропуснел някой ден.

Синът на Радой – Стефан, пази писмата на Лаура – красиви, възвишени. В едно от тях тя му пише:

„Ние ще се срещем на отсрещния бряг на щастието.”

Поетесата Рада Александрова посвети на Радой, още докато беше жив, пиесата „Отсрещният бряг на щастието”. Действието проследява лутанията на Стария писател, останал без близки, приятели, а след това и без дом, краха на июлзиите и тежките удари върху наивната невинност, с която е бронирал душата си. Между спомените, пререканията с Музата и неприятните сблъсъци с живота, творецът е като изкопаемо от отминала епоха…

Последната и най-голяма любов на поета е много по-млада от него жена, на която той посвещава цяла стихосбрика – „Коило галена трева”. Коило е от тези треви, които растат като плюш и кадифе. Момичето е толкова прекрасно, че Радой направо го боготвори.

Коило – галена трева,
която разнежва най-дивия вятър.
Разнопосочна тетива.
Снопче от чувства – развято.

С поклон откъсвам те – и в миг
се превръщам на твое внушение.
Коило – универсален език,
споил пространство и движение.

Ти – четка в моята ръка,
с която дорисувам Вселената.
Как можа да бъдеш така
най-прелестно обикновена?

Искаш ли да нанеса
усмивката ти по земните пътища?
Все някой самоубиец ще спася.
Ще станеш по-съдбоносна. По-бъдеща!

В края на живота си разказваше, че е написал най-силните си неща, когато се влюбва в една жена, дъщеря на виден партиец. Тя го кани да ѝ гостува на вила на морето. Но там от разговора с нея разбира, че дамата се забавлява и с други мъже, и отказва да продължат връзката. Написва най-хубавите си неща, без да бъде физически с нея. Когато се срещат, само се целуват. Не иска да бъдат заедно, за да не засегне мъжа ѝ.

С какво толкова Радой привличаше жените даже в заника на живота си?

„Жените са имали от мен духовна облага. Може би са имали някаква рана, която са лекували, бидейки с мен. Това, което става между мен и жените, не е интересчийство. Просто като си вървиш, ти се подкосяват краката. Виждаш жена – толкова изразителна, с такава преданост те гледа, с очите си те иска”, обяснява магията на привличането големият поет.

Из „Големите любови на българските поети и писатели“, Венелин Митев

Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм:

Вижте още: Правото да се разочароваш – туй е най-присъщото ти право – РАДОЙ РАЛИН