.
Когато се намираме в обсега на доброто, чието постигане е свързано с преодоляване на известни трудности, ние реагираме по два начина.
Недостигът на сили за постигане на добро, на трудно постижимо добро понякога довежда до отчаяние, но може да породи и надежда, която да ни вдъхновява.
Можем да кажем, че надеждата е силно желание за постигане на далечното, трудно, но все пак възможно за придобиване добро.
Така трудното добро се оказва главният предмет на нашата надежда, която се различава от другите прояви на душата ни.
С определението „трудно” се назовава специално добро, различно от всекидневно постигнатото, което е неоригинално.
Доброто, което е предмет на надеждата, се разглежда от много богослови като възвишено и превишаващо по ценност останалото добро. То изисква особени усилия.
Съществуват и други видове добро, които са възвишени и които също не са леки за достигане. На върха на всички видове добро обаче се издига абсолютното добро.
Другите видове добро се съдържат в моралното добро, както и доброто, което произхождат от нашия ум. От тези три категории добро произлизат трите пътя за постигането му, или три вида надежда.
За достигането на абсолютното добро ни стимулира свръхестествената надежда, християнската.
За постигането на моралното е достатъчно великодушието, което е сходно с надеждата. На естествено ниво /трето/ се проявява надеждата като емоционално преживяване или като различни нюанси на характера, кото се отнасят към земното материално добро.
С тези нюанси на човешката надежда е изпълнен нашият всекидневен живот. Всеки от нас се надява на нещо. В този ход протича и човешкият живот в очакване на по-добри дни.
Вниквайки по-задълбочено в надеждата, установяваме, че тя е наситена с любов и израства от нея.
Любовта е първото душевно прежвяване и извор на останалите преживявания.
По различен начин се проявява свръхестествената надежда в този свят.
Нейният предмет са духовните блага – мъдрост, спокойствие и любов, които обаче могат да се придобият чрез Божията помощ.
Ние разбираме колко здраво са свързани надеждата и мотивите за нея с Бога.
Само Той може да ни даде това, което превишава нашите възможности, да ни дарува духовните блага и блаженството.
Затова най-висше основание на свръхестествената надежда е Божието всемогъщество и доброжелателство.
Надеждата влияе върху душевното състояние на човека и неговото поведение. В групата на основните хриситянски добродетели тя заема средищно място между вярата и любовта.
Надеждата може да бъде помрачена от някои грехове. Малодушието е един от тях. То е състояние, което показва, че човек е загубил вярата си в доброто.
Малодушният човек живее в постоянен страх пред трудностите на живота. От християнско гледище това е не само неверие на човека в собствените му сили, но и липса на надежда за помощ от Бога.
Отчаянието води до изгубване на християнската надежда. Отчаяният не вижда изход от трудностите, които го съпътстват. Но такова затруднение всъщност никога не съществува.
Винаги има път. Според Ромен Ролан няма мъгла, от която да не съществува изход.
Самонадеяността е друго отрицание на надеждата. Самонадеяният се стреми към благополучие и съвършенство само със собствени сили.
Поради това той не се надява на Бога. Според цар Соломон глупавият е лют и самонадеян.
Християнството помага на човека да бъде твърд във вярата си. Никакви изпитания не бива да разколебават нашата надежда, защото Бог обещава: няма да те оставя, нито ще те напусна.
Свещеното Писание е изпълнено с примери за оправдана надежда. Достатъчно е да си припомним само надеждата на Авраам.
Толкова дълбоко се е надявал, че надеждата му граничела с безумие. Но безумната надежда се оказва истинската, защото в подобна ситуация Бог действа вместо човека, а това действие е най-доброто.
„Надеждата в затвора на отчаянието“ – Евелин де Морган
Източник: „Хриситянска етика“
Автори: проф. д-р Димитър Киров, проф. д-р Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев